Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (64)

62

— Франк Синатра е прав — отбеляза Кайли, — събота вечер наистина е най-самотното време от седмицата.

— Значи имаш късмет — казах, — още час и двайсет и седем минути и вече ще бъде неделя сутринта.

Намирахме се обратно в подземията на болница „Хъдсън“, преглеждахме внимателно мониторите и търсехме или по-скоро се надявахме да забележим някакъв проблем. Беше втората нощ от дежурството ни в засада. Ала по-важното беше, че това бе двайсет и деветата нощ от трийсетдневния ми експеримент за съвместно съжителство с Черил, а за пореден път прекарвахме вечерта си разделени.

— Горе главите, хора — опита се да ни ободри Франк Каваларо.

В огромния медицински комплекс се случваха толкова много неща, че имахме нужда от вътрешен човек, който да ни показва всичко необичайно. Франк се включваше в нашия екип, докато прекият му заместник поемаше дневните смени от наблюдението.

— Пост четиринайсет, камера трийсет и три — посочи той един от екраните. Петметров камион маневрираше назад към товарната рампа. Беше чисто бял, с голям надпис с червени букви Извозване на медицински отпадъци отстрани.

— Какво става? — попитах аз. — Не ги ли разпознаваш?

— Те са от обичайната ни служба за обезвреждане на биоотпадъци — отговори Каваларо, — само че сега е само десет и половина. Не трябва да са тук преди три през нощта, когато наоколо обикалят възможно най-малко пациенти. Хората се плашат, ако видят голям контейнер с надпис Заразни отпадъци да се разкарва из коридорите.

— До всички постове, обажда се Първи — включих радиостанцията си аз. — Оранжев код на пост четиринайсет. Четиринайсети, този камион не трябвало да е тук до три през нощта. Иди разбери какво става.

Увеличихме звука на мониторите за наблюдение, гледайки как охранителят, всъщност преоблечен сержант от специалните полицейски сили, се приближи до камиона откъм шофьорската врата с папка в ръка.

— Да не бързате да се приберете по-рано, момчета? — попита той. — Дошли сте с около четири часа по-рано.

— Един от камионите ни е в ремонт — обясни шофьорът, — затова трябва да покрием два маршрута тази вечер. Не ни завиждай, че ще се приберем по-рано. След четири часа ще работим в Бруклин.

— Пусни ги, Четиринайсети — казах аз.

— Е, на мен не ми пречите — сви рамене охранителят. — Отивайте да си вършите работата — добави той, влезе обратно в кабинката си до товарната рампа и отвори вестник.

Шофьорът на камиона и още трима мъже слязоха от кабината. Всички бяха облечени в бели защитни гащеризони с качулки, дебели ръкавици и носеха противогази. Спуснаха хидравличната рампа, отвориха задните врати на камиона, качиха се вътре и избутаха голям метален контейнер на колела със същия червен надпис Извозване на медицински отпадъци отстрани.

— Тези са измамници — каза Каваларо. — Първо, твърде навлечени са за това място. Тук е болница, а не Чернобил. И второ, обикновено са им достатъчни няколко пластмасови кутии с обем половин кубически метър. Чудя се откъде ли са откраднали този товарен контейнер — достатъчно голям е да побере цели пет хладилника… или един мамограф.

Четиримата мъже се придвижиха бързо по коридорите на болницата, преминавайки покрай няколко товарни асансьора, докато не стигнаха до този, който явно добре знаеха, че ще ги изведе точно там, където искаха.

Заради разпоредбите за неприкосновеност на личното пространство нито една от камерите край товарната рампа нямаше възможност за аудиозапис, ала можехме визуално да проследим напредването на групата с всяка тяхна крачка. Щом стигнаха до третия етаж, единственото, което ги отделяше от мамографа, беше голямата метална двойна врата, заключена с една-единствена верига с катинар.

— Аз мога да отворя този катинар с фиба — отбеляза Каваларо. — Сложили сме го само за да държи надалеч любопитните очи от персонала, които постоянно искат да надзърнат как върви ремонтът.

Четиримата служители за извозване на медицинските отпадъци обаче нямаха нужда от фиба. Носеха си металорезачка. Само след секунди вече се намираха в зоната на ремонта и изкарваха едната от мамографските машини на колелца към отворената врата на транспортния им контейнер. Шофьорът на камиона извади радиостанция, свали противогаза си и започна да говори.

— На кого се обажда? — попита Кайли. — Възможно ли е да имат и още някой, който…

В този миг всички изображения на стената от монитори пред нас премигнаха и се превърнаха в сиво-бял електромагнитен шум, след което мониторите угаснаха.

— Мамка му! — изруга Каваларо. — Как, по дяволите, го направиха?

Грабнах радиостанцията си и наредих:

— До всички постове, код червено. Изгубихме визуален контакт. Имаме четирима заподозрени, облечени в бели защитни костюми. Заключете всички изходи. Повтарям, заключете всички изходи.

Изтичах навън от стаята с мониторите, а Кайли мигом ме последва. Внезапно събота вечер вече беше станала не толкова самотна.