Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (17)

15

Прибрах се точно в 6:52 — осем минути преди крайния срок. Черил беше в кухнята и размазваше овкусено масло от двете страни на разполовена чабата.

— Какво става? — попитах аз.

— Приготвям чеснов хляб — обясни тя.

— Отличните ми детективски инстинкти вече ми подсказаха това — отбелязах. — Само че си мислех, че ще излизаме да вечеряме навън.

— Кой е споменавал нещо за излизане? Попитах те какво мислиш за италианска храна, а ти каза: Фантастико! Така че ето ме, приготвям точно италианско. Във фурната има лазаня и ще е готова към седем и половина.

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Няма нищо невероятно — каза Черил, — нарича се „вечеря“. Нормалните двойки го правят всяка вечер.

Приближих се до нея откъм гърба й, притиснах я към себе си и обхванах гърдите й в шепите си, след което подразних леко с език извивката на шията й.

— А какво правят нормалните двойки, ако имат трийсет и пет минути за убиване, преди да е готова лазанята им? — прошепнах аз.

— Дръж си панталона закопчан, детектив Палавник! — Тя се отскубна от прегръдката ми през смях. — Поне до вечеря. Засега защо не отвориш бутилка вино и не включиш телевизора? Мисля, че няма нищо по-нормално от това.

Оставих значката, пистолета и мобилния си телефон в края на барплота, който разделяше кухнята от трапезарията, извадих бутилка „Габиано Кианти“ от рафта с вината и налях в две чаши.

Намерих дистанционното и включих на някаква телевизионна игра, след което се настаних на дивана. Пет минути по-късно Черил се присъедини към мен и двамата прекарахме следващия половин час в състезание да познаваме верните отговори преди участниците. Битката беше неравностойна и тя ме водеше с огромно предимство.

Това беше чиста и неподправена домашна скука, която обожавах.

— Който изгуби, ще мие чиниите — заяви Черил и отиде обратно в кухнята.

Изключих телевизора и влязох в банята да се измия. Оглеждах се в огледалото, когато в полезрението ми попадна розовият халат за баня, окачен на вратата до моя. Черил не беше първата жена, с която живеех, но за пръв път в живота си нямах никакви съмнения за това, което правех.

Когато се върнах в дневната, лампите в трапезарията вече бяха приглушени и проблясващите пламъчета на две свещи осветяваха масата. А там вече беше сервирана вечерята — все още гореща лазаня, купа със салата от марули и чери домати и кошничка с чеснов хляб.

— Сигурна ли си, че всичко това е нормално? — попитах аз. — Защото на мен ми се струва доста фантастико.

— Недей да сядаш още — каза Черил, застанала права до плота. Стискаше мобилния ми телефон в ръка. — Това звънна, докато беше в банята.

— Който и да е, предай му, че в момента вечерям и ще се обадя по-късно.

— Партньорката ти е — заяви Черил, а гласът й беше глух и лишен от всякаква емоция. — Има нужда от ченге.

Взех телефона.

— Кайли, освен ако някой не ти е насочил пистолет в главата, ще се наложи да почакаш — повиших глас аз.

— Зак, намирам се на една бензиностанция в Харлем.

— Какво правиш там?

— Проследих един от наркодилърите на Спенс.

— А защо? След всичко, което ти казаха съветниците му в клиниката, защо, по дяволите, ти трябваше да го правиш? Както и да е, зарежи! Знам, че винаги правиш някакви откачени неща. Не съм наясно само защо все се заемаш с тях без подкрепление.

— Защото мислех, че ще се справя и сама.

— Но не можеш да се справиш — троснах се аз и погледнах към Черил, за да й кажа беззвучното „съжалявам“, след което се върнах на телефона. — Добре де, просто ми обясни какво става.

— Името на дилъра е Бейби Ди. Спречках се с него и му заявих, че търся съпруга си. Той ме увери, че не бил виждал Спенс от месеци, но съм сигурна, че лъжеше. Знам, защото носеше новия часовник на Спенс.

— Няма как да го закопчаеш за това, Кайли — отбелязах.

— По дяволите, Джордан! — изруга високо тя. — Да не смяташ да ми изнасяш лекция за нещата, които мога да направя? Доколкото си спомням, спомена, че ще помогнеш. Или всъщност забрави! — каза тя и затвори.

Стоях бесен и не знаех как да реагирам.

— Какво става? — попита Черил.

— Все същите глупости. Кайли си е навила нещо на пръста, нещата са излезли извън контрол и й трябва помощ.

— Каза ли й да се обади за подкрепление?

— Не може. Не става дума за полицейска работа, а за една от нейните откачени истории. Не знам какво да правя — отбелязах аз и наклоних умоляващо глава към Черил с надеждата, че тя щеше да разбере и да измисли нещо.

— Недей да ми излизаш с този поглед на настъпено кученце — заяви тя. — Знаеш точно какво трябва да предприемеш и ще го направиш. Само че се надяваш аз да ти го подскажа. Е, няма да стане.

Естествено, че нямаше. Отворих менюто с последните обаждания в телефона и набрах последния номер.

Кайли вдигна още при първото позвъняване.

— Какво? — настоя да разбере тя.

— Тази сутрин ти обещах, че ще ти помогна, и наистина го мислех — заговорих аз.

— Хубаво. Тогава си довлечи задника до бензиностанцията на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню възможно най-бързо.

— Дай ми двайсет минути — помолих и погледнах право към Черил. — И през това време гледай да не направиш някоя глупост.

— Добре, добре — отговори тя. — И, Зак?

— Какво?

— Донеси пари в брой.

Прекъснах разговора.

Черил отиде до масата, духна свещите и включи осветлението.

Грабнах оръжието и значката си от плота, облякох якето си и излетях през външната врата.

Никой от нас не продума. А това може би беше най-умното нещо, което бихме могли да направим при така създалата се ситуация.