Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (13)

11

— Призовавам към спазване на правилото НШВР — предупредих Кайли, когато излязохме на паркинга.

Лека усмивка се прокрадна по лицето й. Всеки път, когато беше ядосана, тя шофираше като състезател от НАСКАР, затова с нея имахме споразумение — „Никакво Шофиране по Време на Раздразнение“.

— Стига, Зак, не ми се е случвало да разбия кола след онзи случай през…

— Януари — уточних аз. — На косъм си от това да получиш тримесечна забрана за шофиране.

Усмивката й се разля по цялата физиономия и тя ми подхвърли ключовете.

Пътят от студиото до апартамента на Лин Лайън на Уест Енд авеню се оказа само петнайсет минути, като през цялото време с Кайли не спряхме да говорим. Темите прескачаха от случая на Елена Травърс, през болничните обири и накрая стигнаха и до това как вървеше моето скорошно съвместно съжителство с Черил. Единственото нещо, за което Кайли така и не отвори дума, беше огромният въпрос, надвиснал над двама ни — темата за съпруга й наркоман.

Сигурен съм обаче, че непрекъснато мислеше за това. До момента беше отклонявала съветите на консултантите от центъра за рехабилитация. Кайли не можеше да стои на едно място и обичаше да действа. Ала сега, след като видя разрухата, която Спенс беше причинил в „Силвъркъп“, тя вече не беше способна да гледа безучастно, дори и мъжът й да не беше стигнал „до дъното на блатото“.

Спряхме на паркинга пред „Линкълн Тауърс“ — осеметажна луксозна сграда, издигаща се сред пейзажа на осемстотин квадратни метра в самия център на модния манхатънски район Горен Уест Сайд. Не беше типичното място, на което човек очаква да намери някой продавач на крадено медицинско оборудване.

Снимката в близък план на Лин Лайън, прикрепена в досието на Хътчингс, не я представяше в пълния й блясък. Жената ни отвори входната си врата, облечена в джинси, сив пуловер и готварска престилка, опръскана със сос. Дори и без грим и с коса, прибрана зад син тюрбан, при вида й изпитах онова необяснимо въодушевление, което връхлита мъжете, озовали се ненадейно очи в очи с естествено красива жена.

Представихме й се и й съобщихме, че сме дошли, за да й зададем няколко въпроса.

— Тъкмо съм се заела да готвя — каза тя. — Можете ли да дойдете малко по-късно?

— Не, госпожо. Не можем да чакаме — настоя Кайли.

— И ризотото ми не може. Ще трябва да дойдете с мен в кухнята. — И преди да възразим, ни поведе навътре. — Имам собствен блог за храненето и в момента работя върху следващата си публикация — обясни тя.

Озовахме се в разхвърляна кухня, където веднага долових характерния аромат на гъби.

— Приготвям моята версия на ризото с манатарки и аспержи — обясни Лин Лайън и взе дървена лъжица, с която разбърка нещо в плитка тенджера. — За какво става въпрос?

— Имало е обир в болница „Мърси“ — започнах аз.

— Е, това едва ли е голяма изненада — измърмори тя. И хладно добави: — Аз ги предупредих.

След това с маниера на телевизионен готвач се обърна към фурната и извади оттам тава с прясно изпечен хляб, остави я на кухненския плот и взе фотоапарат.

— Какво намеквате с това, че сте ги предупредили? — попитах аз.

— Някои от доброволците имат навика да оставят магазина за подаръци без наблюдение, за да изтичат да си вземат кафе. — Тя щракна няколко снимки на хляба. — Правят го, без да заключат, просто окачват табелка с надпис „Връщам се след пет минути“. Толкова са доверчиви. Време беше да се случи нещо такова — отбеляза тя.

— Кражбата не е от магазина за подаръци, госпожо Лайън — намеси се Кайли. — Изчезнали са шест апарата за диализа.

— Шест… Изобщо не разбирам — зачуди се тя, докато внимателно заливаше с черпак сос от тенджерата ризотото. — Работя в магазина за подаръци, но… О, боже! Бях при новите апарати за диализа миналата седмица!

— Правили сте снимки — подсети я Кайли и посочи към фотоапарата й.

Повечето хора, независимо дали са виновни, или не, биха отговорили с обида нещо от рода на: Вие за апаш ли ме вземате?, но не и Лин Лайън. Тя сложи ръката, която не разбъркваше ризотото пред устата си, очите й се насълзиха и една сълза се плъзна по бузата й.

— Това е толкова объркващо! — заяви.

— Какво правехте в забранената зона? — попита Кайли с тона и изражението на „лошото ченге“.

— Там не пишеше, че е „забранена зона“, а и вратата не беше заключена. Имам приятелка в друг щат, която работи като медицинска сестра в диализен център. Разказвах й за новото оборудване, което е закупено в „Мърси“, и тя ме помоли да й изпратя снимка, което и сторих. Това е всичко. Мислех, че е безобидно. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в кражба!

— Никой не ви обвинява в нищо — поясни Кайли, — просто ви задавам няколко рутинни въпроса.

— Ако ме познавахте, нямаше да ме питате такива неща. Аз не крада. Моята страст са готварството и доброволческата работа. Душата ми се нуждае от изкупление и го получавам от това, което правя.

Сълзите в очите й бяха изчезнали.

— Ала и аз също имам няколко въпроса — заяви Лин. — Как според вас съм успяла да изнеса шест диализни апарата извън болницата? И какво бих могла да правя с тях, ако ги имах? Това е не само объркващо, направо е безумно! Освен ако не възнамерявате да ме арестувате, бих ви помолила да напуснете дома ми.

Тръгнахме си.

— Хвана ли се на представлението й? — попита ме Кайли веднага щом влязохме в колата.

— Откъде знаеш, че беше представление? Ти й подхвърли доказателство, а тя разполагаше с достоверно обяснение — отговорих аз.

— О, моля ти се — продължи Кайли, — симпатична девойка си стои у дома в кухнята и включва пръскачките за поливане на моравата. Момчетата винаги си падате по такива образи — подразни ме тя.

— Значи изведнъж станах просто момче? А аз мислех, че съм ченге.

— И аз съм ченге, ала първото нещо, което си помислих, беше, че ако трябва да изпратя някого да обере болница, бих избрала такъв, който ще мине незабелязан от охраната. Тя се вписва в картинката.

— Е, в момента нямаме нищо, за което да се хванем и да продължим — отбелязах аз.

— Ами защо тогава не ми помогнеш да обиколим останалите обрани болници, за да видим дали Лин Лайън не е била доброволка в някоя от тях.

С Кайли се ръководехме от сходни инстинкти и обикновено работехме в синхрон, когато се налагаше да разпитваме някого. Бях сигурен, че в настоящия случай преценката ми беше правилна, но този път тя все още беше обзета от гнева към Спенс и си го изкарваше на Лайън.

— Става — съгласих се аз. — Искаш ли да се отбием и в другите болници?

— Естествено. Полицейската работа е моята страст, Зак, а в момента това ще ми дойде добре — заяви тя. — Освен това никога не пропускам възможност да докажа, че съм по-умна от теб.