Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (4)

2

Подминахме смачканите останки от лимузината и камиона с прожекторите и се отправихме към червения килим, където се виждаше Чък Драйдън, коленичил до тялото на актрисата.

Драйдън, който отдавна се славеше с харизмата си на средностатистически затворнически надзирател, вдигна поглед, щом ни чу да приближаваме. Обичайната му сурова физиономия се посмекчи, когато забеляза Кайли, но въпреки това предпочете да заговори директно за работа, без каквито и да било предисловия.

— Отнесла е 9 мм куршум в корема — започна той. — Починала е от кръвозагубата.

— Благодаря. — Кайли го дари с отработената си усмивка, която говореше, че той е любимият й разследващ на местопрестъплението.

Влязохме във фоайето на кино „Зигфелд“, то беше изцяло опразнено, ако не се брояха няколкото ченгета и мъжът, който седеше на пода с гръб към стената, заровил глава в шепи.

— Господин Джефърс? — попита спокойно Кайли.

Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени, а лицето му — изкривено от болка.

— Казах й, че съжалявам — започна той, — преди да умре, я прегърнах и й казах, че съжалявам. Тя не отговори, но съм сигурен, че ме чу.

— Ще открием човека, който направи това — обеща Кайли и приклекна до него.

— Аз го направих! — изстена той. — Вината е толкова моя, колкото и на всеки друг!

— Може ли да поговорим? — Кайли се изправи.

Джефърс също се надигна. Беше едър светлокос мъж, на ръст около метър и деветдесет, с широки рамене, дебел врат и релефни гърди, които изпълваха окървавената му риза до пръсване. Имаше известна вероятност човекът просто да беше уцелил генетичния джакпот, но самият аз съм достатъчно грамотен фитнес маниак, за да мога да разпозная фигура, формирана под въздействието на стероидите. Непропорционално развитата горна част на тялото и силно изпъкналите вени по ръцете му, както и обилното акне говореха сами за себе си. Крейг Джефърс определено беше любител на стероидните напитки.

— Бяхме спрели на червения светофар — заговори той, — тогава от нищото се появиха двама въоръжени. Принудиха шофьора да свали страничните стъкла на колата и единият от тях насочи пистолет към Елена. Сигурен съм, че тя щеше да му даде огърлицата си, ако й я беше поискал, но не — онзи реши да забие ноктите си в шията й и да я отмъкне. Копелето я одра до кръв, нарани я и тя изпищя. Точно това ме вбеси — писъкът й.

— И как по-точно ви вбеси? — заинтересува се Кайли.

— Нещо в мен се пречупи. Посегнах към оръжието му. Знам, че винаги ни учат да не го правим, но човек не разсъждава, когато го залее вълната от адреналин. Сграбчих китката му с една ръка и тъкмо щях да го цапардосам с другата, когато пистолетът гръмна.

Чувал бях тази история и преди — мъж, „въоръжен“ само с излишък от тестостерон, решава да си опита късмета в ръкопашен бой срещу оръжие. На Джаки Чан му се получава във филмите, но не беше сработило за Крейг Джефърс в реалния живот.

— И какво стана след това? — попита Кайли.

— Той стреля още веднъж. По-късно разбрах, че е покосил шофьора. Всичко останало ми е като в мъгла. Спомням си ясно единствено Елена.

— Опитайте да опишете двамата нападатели — подкани го Кайли.

— Носеха черни плетени шапки и зелени хирургически маски, които скриваха лицата им. Онзи, който посегна през прозореца отзад, беше без ръкавици и успях да видя ръцете му. Беше бял.

— Какви бяха взаимоотношенията ви с Елена Травърс? — попитах го аз.

— Обичах я.

— Били сте и неин личен треньор, нали?

— Така започна всичко, но преди шест месеца я поканих да излезем на среща. Не мислех, че нещата между нас могат да се получат, но се случиха. Направо не ми се вярваше… Елена можеше да има който си поиска мъж в Холивуд, но пожела да бъде единствено с мен. Бях готов да прекарам остатъка от живота си с нея, а сега… — Джефърс поклати глава.

Разпитът приключи, но с Кайли го оставихме за миг да помисли над загубата си.

Тримата просто стояхме и мълчахме в центъра на обширното фоайе на кино „Зигфелд“ с червения плюшен мокет и проблясващите над главите ни кристални полилеи. Бяхме заобиколени от половин дузина огромни снимки на Елена Травърс, които ни наблюдаваха от всеки ъгъл. Накрая Джефърс пръв наруши тишината:

— Вината е изцяло моя — зашепна той. — Ако Елена беше дошла с Лео, както беше уговорено, сега все още щеше да е жива.

И така изведнъж се оказа, че разпитът ни все пак не беше свършил.

— Кой е Лео? — попитах аз.