Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (22)

20

Колкото и полезна да беше информацията на Пищния Кю, щатът Ню Йорк не го считаше за достатъчно достоверен свидетел. Нямаше как да арестуваме Дейвис и Райдър само въз основа на думите на един информатор. Трябваше ни заповед за арест, а за да намерим съдия, който да я подпише в този час на денонощието, щеше да отнеме часове. Ние обаче нямахме време за губене.

От друга страна, пробационните надзорници разполагаха с много по-широк обхват на действие в сравнение с редовите полицаи. Те можеха да се появят в дома на освободен под гаранция по всяко време, без заповед и без предупреждение.

— Обади се на регионалната пробационна служба и намери пробационния надзорник, отговарящ за Дейвис — предложи Кайли, докато шофираше бясно по Трето авеню в посока Деветнайсети участък на нюйоркската полиция.

Регионалната пробационна служба се намираше на полицейския площад в сградата на Първо управление и с лекота можеше да ни предостави необходимата информация за всяко лице, част от базата им с данни. Обадих им се и след по-малко от минута вече разполагах с адреса на Дейвис и с мобилния номер на Брайън Сандъски, неговия отговорник по пробацията.

Следващото ми позвъняване беше до Сандъски.

— Брайън ли е? — попитах аз. — Обажда се детектив Зак Джордан. Едно от твоите момчета — Реймънд Дейвис, е посочено като стрелеца от обира, придружен с убийство в кино „Зигфелд“ миналата вечер. Имам нужда от твоята помощ за връзка с него, така че да избягна ваденето на съдебна заповед.

— Дейвис ли? Елена Травърс? — възкликна Сандъски. — По дяволите! Бройте ме!

Някои пробационни надзорници мразят да бъдат измъквани късно вечер от домовете си, за да отидат в дома на свой подопечен, но Сандъски беше млад и гореше от желание да помогне за висококвалифициран случай. Казах му да дойде да се срещнем в управлението.

След това се обадих на Кейтс, съобщих й бързо до какво се бяхме докопали и я помолих да ни осигури оперативен екип, който да ни съдейства при задържането на Дейвис и Райдър.

Седемдесет минути след като напуснахме „Кимбърли“, с Кайли бяхме в колата, следвани от два въоръжени буса от полицейските специални части и пътувахме към Долен Манхатън. Пробационният надзорник Сандъски се возеше на задната седалка при нас.

— Четиринайсет тежковъоръжени ченгета се готвят да сразят двама незначителни престъпници — отбеляза той, докато Кайли водеше конвоя през града към магистрала „Франклин Делано Рузвелт“. — Средностатистическият данъкоплатец може да реши, че всичко това е леко прекалено.

— Това е, защото досега никой не е стрелял по средностатистическия ви данъкоплатец — отбеляза Кайли и му хвърли кос поглед в огледалото за обратно виждане.

Дейвис и Райдър живееха в покрайнините на улица „Ривингтън“. Паркирахме конвоя на ъгъла на „Съфолк“ и се срещнахме с един от полицаите от трите отряда, които бяхме ангажирали веднага щом се сдобихме с точния адрес.

— Онова там е сградата — посочи той към пететажна постройка от сиви тухли. Фасадата от втория етаж до покрива беше заета от аварийно външно стълбище от метал, което вероятно датираше от първата половина на двайсети век. На нивото на улицата се виждаше магазин, но витрините му бяха заковани с дъски и се бяха превърнали в платно за изявата на художник на графити, който се беше справил забележително добре с изобразяването на Ноториъс Би Ай Джи.

— Никой не е влизал или излизал, откакто сме тук — информира ни полицаят.

Подадох сигнал с ръка и дузина полицаи с готови за стрелба оръжия се изсипаха на улицата. Водачът на групата отвори входната врата на сградата и спря.

— Кръв — прошепна той и освети с фенерчето си пода, така че и аз успях да я видя. Следа от кръв водеше навътре по коридора до друга врата. Той завъртя дръжката, но тя не се отвори.

Един от полицаите извади кози крак и счупи ключалката с едно движение, сякаш беше яйце.

По стълбите личаха още петна от кръв. Последвахме ги и те ни доведоха до вратата на апартамента на Дейвис на третия етаж.

— Разполагаме вероятно с достоверна причина да влезем — прошепнах аз на Сандъски и посочих окървавения под. — Напусни сградата. Веднага!

Той ме изгледа едновременно облекчен и разочарован, но не се опита да възрази и си тръгна.

— Отворете я — обърнах се аз към водача на групата.

Един от полицаите носеше универсален ключ — петнайсеткилограмов ръчен таран. Дървената врата се разцепи на трески още след първия удар.

На пода лежеше мъж. Беше обърнат по лице и аз насочих оръжието си към него, докато останалите от екипа оглеждаха апартамента. Провериха в банята и в гардеробите, а след няколко секунди чух поредица от гласове: „Чисто, чисто, чисто“.

Прибрах пистолета си в кобура. Мъжът на пода без съмнение беше мъртъв.

— Обърнете го — наредих аз.

Двама от полицаите се наведоха и обърнаха тялото по гръб.

Беше Реймънд Дейвис. Лицето му беше посивяло, а очите му се цъклеха, застинали в изненадано изражение. В средата на челото му зееше единична огнестрелна рана.