Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (5)

3

Оказа се, че Кайли вече познаваше Лео.

— Съмнявам се, че и той ще ме помни — подхвърли тя, когато се върнахме в колата.

— Та как иначе? Ти си най-незабравимото ченге в службата — подкачих я аз.

— Онази вечер не бях в ролята си на ченге. Беше парти от филмовата индустрия и бях там в качеството си на госпожа Спенс Харингтън. Лео беше толкова заслепен от блясъка наоколо, че едва ме поздрави. Хората като него не си губят времето да разговарят със съпруги на хората, които правят филмите.

Открих телефонния номер на Басет в джиесема на Елена Травърс. Обадих му се и обясних, че искаме да му зададем няколко въпроса.

— И ние с брат ми също имаме няколко въпроса — отговори той. — Може ли да дойдете в нашия апартамент?

Докато стигнем дотам, улицата отпред се беше напълнила с новинарски бусове, папараци и обичайната тълпа от зяпачи, привлечени неудържимо от убийството. Две полицейски патрулки и двама регулировчици в светлоотражателни жилетки обезопасяваха пространството и поддържаха реда.

Покрай работата си в „Специални клиенти“ имах възможност да се запозная от първо лице с живота на по-високопоставената половина от обществото. Братята Басет, разбира се, не бяха точно представители на „по-високопоставените“ — те бяха еднопроцентова извадка от единия процент най-високопоставени, а така нареченият им апартамент представляваше по-скоро нещо като дворец.

В миналото, когато Ню Йорк е бил все още индустриален център на страната, Манхатън бил изпълнен с огромни промишлени сгради, предназначени за търговия или производство, като сред тях рядко се срещали и жилищни постройки. В началото на осемдесетте години, след законодателна промяна, предприемчиви богаташи получили възможността да докопат тези студени, неприветливи, пълни с плъхове здания почти на безценица.

Усетили се рано, братята Басет бяха успели да превърнат един шестетажен склад на Западна двайсет и първа улица в два впечатляващи апартамента, всеки на три нива. Лео живееше в долната половина на сградата. С Кайли взехме асансьора до третия етаж.

От входната врата се влизаше направо в просторна стая с висок таван, огромни прозорци и обзавеждане, което сякаш беше излязло от някой музей. Двамата мъже, които ни очакваха, изобщо не приличаха на братя. Единият беше едър и широкоплещест, с прошарена сива брада и пронизителни студени сини очи. Беше облечен в избелели джинси и невзрачна тениска.

— Макс Басет — представи се той.

Другият беше нисък, с овални черти и гарвановочерна коса, чийто цвят можеше да бъде постигнат единствено по химически път. Той носеше червено сако от смокинг, навлечено върху тъмнопурпурна копринена пижама, която изглеждаше така, сякаш току-що беше излязла от гардероба на Хю Хефнър.

— Аз съм Лео — каза той. — Благодаря, че дойдохте. Съсипани сме от загубата, а по телевизията не съобщават никаква достоверна информация. Моля ви, обяснете ни какво точно се случи.

Седнахме и ги запознахме с основните моменти от случая.

— Не разбирам — заяви Лео, — ограбвали са ни и преди. Крадците на бижута почти никога не прибягват до насилие. Защо им е трябвало да я застрелват?

— Ти изобщо нищо ли не чу? — смъмри го Макс. — Застреляли са я, защото онзи идиот, приятелят й, е сграбчил оръжието.

— Значи намекваш, че е станало заради мен? — възрази рязко Лео.

— Божичко, Лео! Как, по дяволите, успя да го извъртиш така, та да излезе, че те обвинявам? — не му остана длъжен Макс.

— Защото точно аз бях този, който трябваше да я придружава. Ако някой беше натикал пистолет в моето лице, щях да му кажа: „Вземай и огърлицата, и портфейла ми, и каквото искаш… Само не ни наранявай“. Ала аз не отидох и сега тя е мъртва.

— А защо не отидохте? — попитах.

— Случи се един глупав инцидент — призна Лео. — Бях…

— По-скоро беше глупаво решение — намеси се Макс. — Той не отиде, защото по сакото му имаше сос за коктейли. На Елена обаче изобщо не й пукаше за това и го помоли да я придружи, но той отказа.

— Благодаря ти, Макс — заяви Лео и се изправи, — сякаш аз самият не се чувствам достатъчно ужасно заради всичко, което се случи. Съсипан съм — обърна се той към мен, — затова, ако имате други въпроси, ще се радвам да ви отговоря утре сутринта. Насаме.

И без да изчака отговора ми, просто се обърна и излезе от стаята.

— Е, виждате за какво става въпрос, детективи — обади се Макс. — Брат ми обича да драматизира. Пада си по зрелищните появи и още по-зрелищните напускания на сцената. Той се държи като истинска примадона дори когато драмата не го засяга лично. Това е една ужасна трагедия. Как бих могъл да ви помогна да откриете хората, които са убили Елена?

— Можете ли да ни опишете огърлицата? — попитах аз.

— Като се има предвид, че аз съм дизайнерът й, да. Има двайсет смарагда, абсолютно еднакви и с перфектно качество, те са по четири карата. Около всеки един от тях е монтиран кръг от диаманти с кръгла и крушовидна форма. Мънички, от по 0,05 карата, но ефектът е ослепителен. Тя изглеждаше прекрасно с нея.

— Кой знаеше, че тя ще носи огърлицата?

— Всички. — Макс поклати глава. — Беше една от поредните приумици на Лео за публични изяви.

— Изглежда, не се разбирате много добре с брат си — отбеляза Кайли.

— Не съвсем… Може би някога е можело човек да разходи Мерилин Монро или Елизабет Тейлър по червения килим, украсени с огърлици от осем милиона долара, с надеждата, че тази маневра ще донесе някакъв вълшебен ефект върху продажбите на марката, но това отдавна вече не е така. Казах на Лео, че все още живее във втората половина на двайсети век. Цялата шумотевица сега щеше да бъде насочена към Елена и никой нямаше да обърне внимание, че носи оригинално бижу на Макс Басет. Е, оказа се, че греша. Сега всички ще ме запомнят като човека, който създаде огърлицата, заради която загина Елена Травърс.

— Господин Басет, който и да е взел огърлицата, ще се опита да я продаде — намеси се Кайли. — Трябват ни нейни снимки, както и лазерното й защитно гравиране, отразено в ОБС и ФБР.

— Пиарката ни Соня Чен ще ви ги изпрати до час — обеща той. После добави: — Впечатлен съм! Не са много ченгетата, запознати с Обединението за бижутерска сигурност.

— Ние имаме малко повече опит в тази област в сравнение с повечето редови ченгета — обясни Кайли.

Пропусна обаче да добави, че за отдел „Специални клиенти“ случаите на откраднати бижута бяха толкова обичайни, колкото обикновените кражби от магазин.