Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (43)

41

— Какво знаем? — попитах аз.

— Много малко — отвърна Черил. — Сигналът е бил по анонимно обаждане до 911. Първият пристигнал полицай е идентифицирал Спенс, портфейлът му е лежал на земята. Не е имало пари, но в данните му за контакт в случай на спешност е посочено „Съпруга: детектив Кайли Макдоналд, нюйоркска полиция“. И то е задействало мигновено системата, защото звучи почти като „убит полицай“. Това е всичко, което знам, с изключение на факта, че Кайли идва насам, за да разпознае тялото.

— Боже, надявам се, че не шофира сама.

— Не е чак толкова луда, а дори и да беше опитала, никой не е чак толкова луд, че да й позволи — отбеляза Черил.

Намирахме се на ъгъла на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню и аз излязох напред, за да огледам по-добре пътя по авенюто. В далечината проблясваха полицейски светлини, нямаше сирени, но се движеха доста бързо насам.

— Идват — казах на Черил. — Не знам по кое време ще се прибера, но ще ти пиша съобщения, за да те държа в течение.

— Ще ми пишеш ли? — изуми се тя, а гласът й изведнъж прозвуча остро: — Зак, къде се отнесе пак? И аз идвам с теб!

Това ме остави безмълвен.

— Черил, става въпрос за местопрестъпление. Откога психолозите…

— Откога ли? Бил е убит съпругът на полицейски служител — заговори гневно тя. — Моята работа е да оценя състоянието на Кайли и да определя дали е подходящо да продължи да изпълнява службата си, точно както съм правила стотици пъти досега, а доколкото знам от опит, няма да е подходящо.

— Извинявай — измърморих аз, — всички сме много шокирани. Не съобразих това…

Тя не каза нищо и аз се зачудих дали току-що само с една глупава забележка не бях заличил всички положителни впечатления от последните два часа, прекарани с нея.

Конвоят приближи към нас и спря — бяха две патрулни коли, следвани от микробус форд и още две патрулки. Микробусът спря точно пред нас, един униформен полицай изскочи от него и плъзна настрани страничната му врата. Качих се вътре, а Черил седна на средния ред седалки до Кайли. Тя плачеше и Черил я прегърна приятелски през раменете, въпреки че не бях сигурен доколко утешително би могло да подейства това.

— Вината е моя — изхлипа Кайли веднага щом потеглихме. — Не трябваше да го изритвам от апартамента така.

— Не ти си го изритала — възрази Черил, — включила си го в програма за лечение.

— Беше само дневен център — поклати глава Кайли. — Можеше да го оставя да се прибира у дома.

— Наистина ли смяташ, че това би променило нещо? — попита я Черил, а гласът й беше тих и успокояващ, без никаква следа от осъждане. — Наркоманите живеят в ежедневен риск за живота си. Никой не може да ги спре, а когато всичко приключи трагично, вината не е на никой друг, освен на самите тях. И ти самата добре знаеш това.

— Благодаря ти — прошепна Кайли и кимна.

Черил ме погледна за миг, сякаш искаше да се увери за всеки случай, че вече бях разбрал защо присъствието й тук беше необходимо по време на това пътуване.

Уличното движение не беше натоварено, а върволицата от примигващи полицейски светлини бързо разчисти пътя ни напред. Понесохме се с максимална скорост през Испански Харлем и през моста Медисън, към южната част на града и най-опасните му квартали.

През седемдесетте години на двайсети век Южен Бронкс е бил центърът на убийства, изнасилвания, грабежи и палежи за целите Съединени щати, а всеобщият вик Бронкс гори! отеквал из цяла Америка. В наши дни много от изгорените сгради са заменени с нови, но при повече от половината население на района, живеещо под прага на бедността, кварталът все още е притегателна точка за банди, наркопласьори и престъпници.

Щом свихме по Източна сто шейсет и трета улица, си помислих за „безопасните места“ в града, в които се продаваше дрога, и се зачудих какво ли беше привлякло интелигентен и преуспял бял мъж да дойде в тъмните и неприветливи улици под сенките на стадиона на „Янките“.

И тогава думите на Черил отекнаха в съзнанието ми: Наркозависимите рискуват живота си всеки ден. Спенс Харингтън го беше правил прекалено често.

Микробусът спря, вратата му се отвори и един висок мъж с ветроупорно яке с емблемата на нюйоркската полиция се представи на Кайли.

— Детектив Питър Вархол — каза той. После допълни: — Съжалявам за загубата ви, детектив Макдоналд.

Той ни поведе към местопрестъплението. С Кайли се бяхме сблъсквали с подобни гледки многократно — забутано и западнало място в покрайнините на града, сделка за купуване на наркотици, ескалирала до убийство, тяло, увито с чаршаф. Някои ченгета разправят, че са имунизирани против подобни гледки, но на мен винаги ми действат отвратително. Разликата беше, че този път нещата бяха лични.

С Черил предвидливо изостанахме на почтително разстояние, оставяйки Кайли първа да се доближи до тялото. Един полицай повдигна чаршафа и тя падна на колене. Само след секунди се свлече напред по очи и цялата се затресе в конвулсивен плач.

Черил се приближи и коленичи до нея, след което се прекръсти и рязко се изправи.

— Зак — каза тя и направи знак с глава към трупа.

Пристъпих напред и паднах на колене до Кайли. Мъжът на земята беше с отвратителна кървава огнестрелна рана в средата на челото. Очите му бяха широко отворени, а в погледа му завинаги беше застинало безкрайно учудване.

Беше мъртъв. Беше убит с един хладнокръвен изстрел. Но това не беше Спенс.