Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (49)

47

Ани Райдър отлично осъзнаваше, че не трябва да обременява сина си с твърде много факти. Това, което пропусна да спомене на Теди, беше, че Боб Влекача е познат още като Робърт Бийти, лейтенант от американските военноморски сили. Беше боец снайперист, участвал в строго профилирани мисии в Ливан, Сомалия и Никарагуа, както и на няколко други свръхсекретни локации по света, известни само на шепа генерали и техния главнокомандващ Джими Картър.

Джеръми можеше и да изглежда като безобиден сладур, но вече беше застрелял Реймънд Дейвис и за малко не беше отнесъл и Теди. Ани не искаше да рискува. Боб не беше запознат с никаква част от подробностите, но ако Джеръми имаше някакви зли намерения да тръгне след нея, щеше да му се наложи да премине първо през 120-килограмовата машина от мускули, подплатени с решимост и военно обучение.

Боб спря джипа на паркинг „Едисън“ на улица „Есекс“ и двамата заобиколиха заедно зад ъгъла. После живописната двойка измина пеша разстоянието до номер 205 на авеню „Хюстън-изток“.

Бяха преговорили логистиката предварително. Ани влезе първа. Още щом премина прага, вдъхна дълбоко и пое опияняващите аромати на печено телешко, супа с мацо кнедли, кълцан дроб и убийствената за артериите пастърма, за която Бъди винаги повтаряше, че си струвала риска за живота.

Ресторантът за деликатеси „Кац“ беше една от най-популярните туристически атракции в Ню Йорк — истинска обетована земя за чревоугодниците. За Ани той беше идеалното място за сделка. Беше безопасен заради огромния брой хора наоколо, а сред тълпите, идващи за обяд, тя щеше да бъде просто поредната никому неизвестна възрастна дама, която да бъде подмината незабелязано.

Ани отиде до щанда и поръча обяда на Теди за вкъщи, както и минивурстче в ръжен хляб и бутилка от содата на „Доктор Браун“ „Сел-Рей“ за нея самата. Откри свободна маса в дъното на ресторанта и видя влизащия в този момент Боб, който си купи сандвич и зае място на маса на пет-шест метра от нея.

Джеръми се появи точно на обяд. Той подмина щанда с храните, огледа внимателно залата, забеляза Ани и седна на масата й точно срещу нея.

— Давай да приключваме бързо — каза той и свали брезентова мъжка чанта от рамото си, оставяйки я на пода.

— Всички пари са тук. Може да провериш дали са истински, но само не искай да ги занесеш до дамската тоалетна, за да ги преброиш.

Ани взе чантата и разкопча предната й прихлупваща се част. Пачките от стодоларови банкноти вътре изглеждаха истински, миришеха като истински и на пипане бяха като истински. Тя затвори чантата и я претегли няколко пъти в ръката си.

— Какво правиш, по дяволите? — изуми се Джеръми.

— Няма нужда да ги броя — обясни тя. — Купчина от десет хиляди долара в стотачки тежи горе-долу колкото сандвич „Биг Мак“. Така като гледам, май поръчката ми е точна — добави тя и остави чантата на пода.

Джеръми се ухили.

— Отначало те помислих за някоя скапана старица, но излиза, че си не по-малко умна, отколкото си противна — отбеляза той.

— Е, това беше много мило от твоя страна — кимна Ани.

— Щом всичко това приключи, двамата с теб може и да станем приятели във Фейсбук.

— Аз ти показах моето. Сега е твой ред… — Джеръми извади бижутерска лупа от джоба си.

Ани измъкна от чантата си малък черен несесер за гримове и го плъзна по масата към него. Той отвори менюто и пъхна несесера между страниците му, след което извади огърлицата и се взря в нея през лупата.

Ако някой си беше направил труда да погледне към него в този миг, щеше да реши, че е просто поредният късоглед клиент, който се е вторачил в менюто, опитвайки да реши какво да си поръча.

Ани пое дълбоко дъх. За пръв път, откакто Теди й се беше обадил в четвъртък вечер, тя изпита чувство на облекчение. Все още нямаше представа какво ще правят със сина й, ала чантата в краката й можеше да им осигури доста възможности. Лека усмивка на задоволство пробягна по лицето й и тя отпи глътка от содата си, за да я прикрие.

И в този миг — бум!

Ани подскочи. Джеръми беше ударил масата с юмрук.

Неколцина обядващи наблизо обърнаха глави към тях, но това не възпря Джеръми. Той беше стиснал силно зъби, челюстта му се очертаваше остро под кожата на бузите му, а в очите му гореше гняв…

— Ах, ти, измамна кучко! — изсъска той, натъртвайки на всяка дума, след което натъпка огърлицата обратно в несесера и го тикна в ръцете й.

Ани се опита да осмисли случващото се.

— Не разбирам какъв е проблемът… — започна тя.

Джеръми не остана достатъчно дълго край нея, за да обясни. Той грабна чантата със стотачките, бутна стола си назад и побягна към вратата. Боб Влекача се изправи и понечи да го последва, но Ани вдигна ръка и го спря.

— Да се махаме оттук — каза тя и напъха козметичното несесерче в чантата си.

Десет минути по-късно двамата с Боб прекосяваха с джипа моста Уилямсбърг.

— Добре ли си? — наруши тишината накрая той.

Ани затвори очи. Това беше първият въпрос, който този мълчалив и силен морски пехотинец й задаваше, откакто го беше наела. А ако се съди по случилото се току-що, въпросът беше доста глупав. Боб обаче не беше от глупавите. Той беше просто добродушен човек, който се стараеше да не я засегне по някакъв начин, а последното, което той заслужаваше, беше някой от хапливите й отговори.

— Не, не съм добре — въздъхна тя и отвори очи, когато джипът се качи на рампата за пътната връзка между Бруклин и Куинс. — Благодаря, че попита.

— Знам, че не е моя работа, но какво стана, по дяволите? — заинтересува се Боб.

— Не знам. И аз все още съм в шок.

— Съжалявам — каза той, — ала понякога става така с тези бизнес сделки. Понякога нещата просто се скапват.

Измамите можеше и да се скапят в някои моменти, Ани знаеше добре това. А в определени случаи дори имаше риск някоя добре скроена измама да избухне право в лицето ти, по дяволите! На нея и Бъди това не се случваше често, но когато станеше, те не си задаваха въпроса „защо“. Просто си събираха нещата и се изнасяха скорострелно от мястото.

Това обаче беше съвсем редовна бизнес сделка. Добре де, може и да не беше съвсем редовна, но си беше най-нормално споразумение между нея и Джеръми. И всичко се скапа в момента, в който нещо го подплаши. Но какво?

Тя стисна по-силно торбичката с храната от ресторанта, която лежеше в скута й, и отново затвори очи. За капак трябваше да обяснява и на Теди защо се прибираше у дома само със сандвич с пастърма и сода. Как щеше да му обясни защо не е донесла парите?

Нямаше отговор на този въпрос. Може би Бъди щеше да знае.