Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (45)

43

Обадих се в дома на Боб Райцфелд.

— По дяволите! — възкликна той, когато му казах за Марко. — Харесвах го, но копелето само си търсеше смъртта. Радвам се, че не е бил Спенс.

— Познаваш ли онова хлапе Сет?

— Сет Пенциг ли? — замисли се за миг Райцфелд — Него не го харесвам.

— Досега не сме попаднали на някой, който да го харесва. Защо студиото още не го е уволнило? — поинтересувах се аз.

— Умно ченге си, Зак, а понякога задаваш много тъпи въпроси — разсмя се Райцфелд. — Това е шоубизнес. Ако наритваха всички задници и смъркачи на бял прашец, нямаше да има никакво шоу и определено никакъв бизнес. Знаеш, че Спенс унищожи два пълни декора, ала мога да се обзаложа, че ще го поканят да се върне обратно веднага щом отново е чист.

— Първо обаче ще трябва да го намерим, а за да го направим, се налага да открием този Сет — обясних аз. — Можеш ли да ни помогнеш? Не разполагаме с много време.

— Вече намерих домашния му адрес, докато говорим — каза той. — Живее на Трийсет и девето авеню, номер 631 в Удсайд.

Благодарих му и помолих шофьора на микробуса да ни закара с Кайли до Куинс. Това беше квартал на работническата класа, намиращ се на няколко километра от „Силвъркъп“. Апартаментът на Сет беше на втория етаж на сградата, точно над студио за маникюр.

Позвънихме на звънеца и ни пуснаха във фоайето без въпроси.

— Той дори не попита кой е — отбеляза Кайли. — Сигурно чака някаква доставка.

Каквото и да беше очаквал Сет, определено не беше нашата поява. Още щом отвори вратата на апартамента и ни видя, опита да я затръшне под носа ни. Кайли обаче я изблъска в лицето му и той залитна навътре.

— Нямате заповед — извика. — А и не съм направил нищо нередно.

— Това място вони на марихуана — отбеляза Кайли, — което ни дава достатъчен повод да влезем. Според Раздел трети, буква „М“, член 221 от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк марихуаната е не само нещо нередно, но и силно незаконно. Лулата на масата няма да ти помогне особено при защитата — добави тя.

Кайли направи крачка към него и Сет бързо прикри слабините си с шепи.

— Не се притеснявай, ще се престоря, че не съм забелязала злоупотребата с наркотици тук — каза тя, — защото приятелчето ти Марко е бил застрелян тази вечер. А ти току-що беше повишен от наркоман в заподозрян за убийство.

В този миг цялата напереност на Сет се изпари. Той седна в края на масичката за кафе, осеяна с изгаряния от цигари, и поклати глава.

— Марко ми беше приятел. Не съм го застрелял аз. Дори нямам оръжие.

— А имаш ли алиби? — настоя да разбере Кайли. — Къде отидохте двамата с Марко, след като той ти помогна да се извлечеш от апартамента на Шели Трегър тази сутрин?

— В „Старбъкс“. Пихме кафе и Спенс ми се обади. Каза ми да отидем да се срещнем с него в хотела му.

— В кой хотел?

— Не знам дали си има име. Беше една от онези дупки в Бауъри, които дават стаи на час.

— Това не е много в стила на Спенс — отбеляза Кайли.

— Ами туй беше и целта. Той не искаше да остава някъде, където може да го разпознаят.

— И какво стана, когато стигнахте до хотела?

— Спенс имаше малко бяло, но се оказа, че е боклук. Беше разредено с бебешко мляко на прах. Марко сподели, че знаел едно място, откъдето можело да вземем качествен прах. Било в Бронкс — колумбийска стока, деветдесет и пет процента чиста кока. Спенс я искаше отчаяно. Каза, че можел да я купи, ако отиде да му я донесе, а Марко го предупреди: „Скъпа е. Колко пари имаш в брой?“. По онова време Спенс беше все още доста надрусан, така че просто извади портфейла от джоба си, подаде го на Марко и му заръча: „Вземи всичко и не се връщай с празни ръце“. Марко промърмори: „Този тип не приема банкови карти“, затова извади кредитните карти на Спенс, пъхна портфейла в задния си джоб и излезе. Тогава го видях за последно. Кълна се!

— А какво се случи със Спенс?

— Съпругът ти е напълно луд, госпожо. След половин час вече изцяло беше подивял. Нямаше търпение Марко да се върне. Каза, че щял да отиде до неговия район. Имал ВИП пропуск за един от местните клубове. И поиска да му се обадя, когато Марко се появи.

— И какво стана после? — попита Кайли.

— Чаках два часа, но не се появи никакъв Марко. Реших, че е прибрал стоката и вече я е смръкнал лично. Спенс също никакъв го нямаше, защото той си има платинена кредитна карта, и предположих, че вероятно вече надигаше бутилка след бутилка „Сива гъска“ от по петстотин долара всяка. Теглих им по една майна, взех метрото до Куинс и се отбих за пакет от дузина бири през долнопробната кръчма отсреща, така че имам свидетел, който може да потвърди, че не съм бил някъде около Марко.

— Изчакай тук, не мърдай! — нареди Кайли.

Двамата отидохме в ъгъла на това, което можеше да се нарече кухненски кът, в апартамента на Сет, за да поговорим насаме, докато все още го държахме под око.

— Стигнахме до задънена улица — каза тя. — Не мисля, че той ще бъде от полза и на Вархол, но защо не му позвъниш да дойде направо тук? Може би Сет ще успее да се сети за името на наркопласьора, с когото е трябвало да се срещне Марко.

— А ти какво ще правиш? — попитах.

— Ще се обадя на Джан Хогъл и ще я помоля да проследи трансакциите от кредитните карти на Спенс. Имаш ли по-добри идеи?

— Само една, но няма да ти хареса.

— Давай.

— Престани да търсиш Спенс и започни да дириш убийците и крадците, за чието издирване ти плаща Ню Йорк Сити — посъветвах я аз.

— Позна с частта, че няма да ми хареса — отбеляза тя, — но си прав. Това е работата ми. Пък и имам по-голям шанс да проследя убиец и банда крадци на медицинско оборудване, както и една огърлица на стойност осем милиона долара, отколкото да открия съпруга си.