Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (19)

17

Първото нещо, което усетих в ресторанта на Гуди, беше това колко невероятно ухаеше вътре. В залата вече вечеряха трийсетина души, а неколцина бяха седнали на бара и очакваха да вземат поръчките им.

Бейби Ди беше единственият, който не се хранеше. И въпреки факта, че пръстите му почиваха върху клавиатурата, той не пишеше нищо на лаптопа си. Просто седеше и ме наблюдаваше.

Кайли беше права — той ни най-малко не приличаше на стереотипния наркопласьор от филмите или от реалния живот. Имаше вид по-скоро на манекен, излязъл от страниците на каталога „Джей Крю“. Носеше бежов втален спортен панталон, риза на дребно каре и пуловер с V-образно деколте и леко навити над китките ръкави. Беше около двайсет и пет годишен, гладко избръснат и изглеждаше доста добре.

Приближих се към масата му.

— Добър вечер, полицай — поздрави ме той.

— Защо мислиш, че съм полицай? — попитах.

— Не се вписваш точно в профила на кварталната клиентела — обясни Бейби Ди.

— Ти също — отбелязах.

— Ще го имам предвид — кимна той. — А какво мога да направя за най-изтъкнатите нюйоркски полицаи тази вечер?

Със същия успех можеше да ми е казал „Шах и мат!“. Беше успял да ме разпознае като ченге, разбираше добре ситуацията и знаеше, че няма какво друго да направя, освен да стоя там като идиот и да му задавам въпроси, на които той не е длъжен да отговаря. Леката полуусмивка на лицето му казваше всичко. Очевидно аз бях забавлението му за тази вечер. Вече го мразех.

— Изглеждате гладен, полицай — отбеляза Бейби Ди. — Знаете ли какво може да ви се хареса? Опитайте специалното плато на Гуди — дари ме с широка усмивка той. — Цялото е само от бяло месо.

Това беше достатъчно. Предизвика ме. Мозъкът ми така или иначе не беше измислил план, затова тестостеронът в кръвта ми взе превес. Сграбчих го за яката и го дръпнах рязко от стола му, с което шокирах и него, и самия себе си.

— Нямаш право да ме дърпаш като…

— Затвори си устата, задник скапан! — извиках и извих лявата му ръка назад зад гърба му, след което свалих златния часовник от китката му.

Сърцето ми биеше до пръсване. Бях обучен да се справям с богати и известни хора, свикнали всички наоколо да им целуват задниците. Ако ченге иска да напредне с кариерата си в „Специални клиенти“, налага се да е със спокоен нрав, висока самодисциплина и отлична емоционална стабилност. Понякога Кайли беше склонна да премине границите, което беше и причината Кейтс да ни събере в един екип. Аз бях гласът на разума. Изведнъж обаче, и то без никакво предупреждение, се бях превърнал в Мръсния Хари.

Обърнах часовника и прочетох гравирания надпис.

— Коя е Кайли? — попитах.

— Не знам — вдигна рамене Ди.

— На гърба на часовника ти пише, че ще те обича винаги — казах и извих още повече ръката му.

— Купих го от заложна къща — изхриптя той.

— Дай да видя касовата бележка — настоях и го блъснах обратно на стола му.

Към този момент по-голямата част от посетителите в ресторанта бяха вдигнали глави от чиниите си и гледаха как някакъв ядосан бял тип блъска и тормози добре облечен чернокож младеж. Изглежда, никой не обмисляше сериозно идеята да се намеси в схватката ни, но за всеки случай реших да покажа значката си и те побързаха да се върнат към важната задача да напълнят стомасите си.

Поднесох значката и пред лицето на Бейби Ди.

— Детектив Закъри Джордан — представих се аз и седнах на стола срещу него.

— Току-що наруши всяко правило в наръчника ви за бойскаути, Джордан — отбеляза той.

— Е, поне сега знаеш с какво ченге си имаш работа. Къде е Спенс Харингтън?

— Вече казах на дамата полицай, че…

— Името й е Кайли. Да, точно както пише на часовника ти — казах аз и му го подадох обратно.

— Вече й споменах, че не знам къде е нейният старец.

Разкопчах калъфа на белезниците си и ги извадих.

— Това пък за какво е? — попита Бейби Ди.

— Арестувам те за продажба на наркотици.

Той се изсмя.

— Мечтай си, детективе. Мислиш ли, че съм толкова тъп, че да нося дрога в мен? — изгледа ме нагло той.

— Все още не знам колко точно си тъп, Деймиън, но трябва да си наясно, че аз нося. Имам пакетче с няколко грама от вълшебната пудра захар точно тук в джоба си и когато те закопчая, ще оповестя, че ти си ми го продал.

— Глупости! Това е проклета лъжа!

— Прав си — съгласих се аз, приведох се по-близо към него и прошепнах: — Взех го назаем от служителя в стаята с доказателства в управлението, но ще се закълна, че ти си ми го продал. Затова или излез с мен навън, за да поговориш с партньорката ми, или само след час хубавичката ти бебешка физиономия ще донесе радост в сърцата на доста самотни мъже в ареста на Централното градско управление.

Наркопласьорите не издават местонахождението на клиентите си на полицията. Може да е зле за бизнеса или за здравето им. Деймиън ме изгледа настойчиво. Дали го поднасях? Или пък наистина носех кокаин в джоба си, за който щях да твърдя, че е бил негов?

Отвърнах му с най-добрата имитация на погледа на Клинт Истууд, която успях да изобразя, но не ми стигна куражът да го попитам: „Чувстваш ли се късметлия? А, кретен?“.

Той примигна пръв. Изправи се и затвори лаптопа си, а аз го придружих навън до Лексингтън авеню.

— Господин Хилсбъроу размисли — обърнах се аз към Кайли. — Питай го каквото искаш.

— Кога за последно видя съпруга ми? — заинтересува се тя.

— Той не ми каза, че е женен за ченге.

— Отговори на въпроса — настоя Кайли.

— Вчера. Беше излязъл да си напазарува, но малко не му достигаха пари в брой, така че се спогодихме и получих този страхотен часовник, а той получи… Е, сещате се какво. — Деймиън вдигна часовника на Спенс. — Вземете го. Ваш е.

— Не — поклати глава Кайли. — Реално погледнато, вече е твой. Къде е Спенс сега?

— Вижте, госпожо, аз съм продавач на дрога, а не туристически агент — отговори той и закопча часовника обратно на китката си. — Не знам къде може да намерите съпруга си, но той знае къде да намери мен. А като го видях на какъв хал е, повярвайте ми — ще ме намери, и то скоро.

Кайли извади визитна картичка от джоба си и я подаде на Деймиън.

— Това е специалният ти жокер за излизане от затвора — отбеляза тя. — Гледай да не го изгубиш.