Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (62)

60

През последното денонощие бях спал едва три часа и тялото ми вече работеше само на мускули. А и дори малкото останала ми енергия изчезна след изнервената закуска с Черил. Затова се прибрах, изключих всичко, което бибипкаше, вибрираше, звънеше или пищеше, и прекарах следващите девет часа в непробуден сън.

Кайли дойде да ме вземе към шест часа вечерта, когато вече се бях избръснал, изкъпал и изпил кафето си. И бях готов за най-досадната част от работата на всеки детектив — чакането, наблюдаването и желанието някой от лошите да се появи, че да осмисли присъствието му.

— Спенс ми се обади днес следобед — заговори Кайли, докато си пробивахме път през петъчния вечерен трафик по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.

— И какво каза?

— Това няма значение, Зак. Самият факт, че ми позвъни, е моралната ми победа. Самият ти го видя миналата нощ — не може да ме търпи да съм в същата стая, камо ли да говори с мен.

— И това беше, преди да му предложиш пистолета си и да го насърчиш да си пръсне мозъка още там, на място — отбелязах аз.

— Направих го, нали? — засмя се тя. — Признавам, че това си беше малко безразсъдно.

— Защо ти се обади? — попитах.

— Да ми благодари, че съм му спасила живота.

— Надявам се, че долавяш иронията в това — отбелязах аз.

— Спри да подлагаш всичко на анализ. Важното е, че той пръв отвори вратата за възможен диалог. А като говорим за това, как мина снощи с Черил, щом се прибра?

— Фантастично. Посрещна ме така, все едно съм Ричард Лъвското сърце, завръщащ се от кръстоносен поход.

— Дрънкаш само глупости — понамръщи се Кайли.

— А ти си гледай пътя да не пропуснеш следващата отбивка — не й останах длъжен и аз.

Тя слезе от магистралата при изхода на Гранд Стрийт и се отправихме на запад към болница „Хъдсън“ — мащабен комплекс от стомана и стъкло, изграден на границата между Чайнатаун и Малката Италия.

Качихме се в асансьора от фоайето и слязохме два етажа по-надолу, където се намираше стаята на охраната. Там ни очакваха Джени Бетанкорт, Уанда Торес и Франк Каваларо — шефът на охранителите в „Хъдсън“.

Тримата седяха пред редица монитори, доста по-модерни от тези на Грег Хътчингс в болница „Мърси“.

— Предприеха първата си стъпка тази сутрин — осведоми ни Торес.

— Записахме ви го да видите, ето на този монитор е — добави Каваларо и посочи с пръст.

Камерата покриваше част от коридора на третия етаж, в който кипяха финалните етапи на ремонта. Според плана на Хауърд Сайкс, мамографите бяха „временно“ прибрани там, където щяха да се намират извън достъпа на персонала и пациентите.

— Отваряйте си очите за този тип със зелената риза — отбеляза Торес и посочи стопкадър на мъж, който полагаше мазилка на една от стените и я подготвяше за бояджиите. — Този, изглежда, има сериозен интерес към мамографските технологии.

И действително, мъжът остави инструментите си, привидно спокойно се приближи към модерното оборудване и извади мобилния си телефон.

— Няма намерение да си поръча пица, нали? — попита Кайли. — Можем ли да фокусираме и увеличим изображението върху екрана на телефона му?

— Шегуваш ли се? — попита Торес. — Тези камери имат възможност да приближават дотолкова, че можеш да прочетеш текста на татуировката на задника на някоя муха и да провериш правописа.

— Божичко, Уанда! — възкликна партньорката й, погледна към нас и поклати глава. — Споменавала ли съм ви, че навремето я изхвърлиха от училище?

Операторът зад мониторите се ухили, застопори кадъра и фокусира камерата върху дясната ръка на човека. В долната част на екрана на телефона му се виждаше малко червено квадратче.

— Не се обажда на никого — отбеляза Торес. — Прави видеозапис и едновременно с това записва коментар.

След по-малко от минута мъжът приключи. Докосна екрана на телефона си, изчака, след което прибра апарата в джоба си.

— Току-що им изпрати видеозапис на набелязаната цел — отбеляза Бетанкорт. — Обърнете внимание също, че засне местоположенията на всяка охранителна камера по пътя към и извън болницата.

— Тези момчета действат бързо — отбеляза Кайли. — Само двайсет и четири часа след като пуснахме мълвата, и вече са успели да внедрят човек на място.

— И ние си го помислихме, но не е така — намеси се Каваларо. — Бригадата шпакловчици започна работа тук преди две седмици. Този човек е идвал с тях всеки ден оттогава.

— Нямало е как от толкова отдавна да знаят, че тук ще има нещо, което си струва да се открадне — заявих аз. — Може би са го вербували, след като пуснахме мухата. Имате ли някаква информация за него?

— Нито един от тези работници не е получавал достъп до сградата, без да сме го проучили предварително по данни от строителната фирма. Проверихме и този — кимна Каваларо. — Казва се Дейв Магби. Трийсетгодишен е, бил е в армията след завършване на гимназия, изкарал е две мисии в Ирак и е женен, с едно дете. Няма криминално досие.

— Поредният съвестен гражданин — каза Кайли. — Също като Лин Лайън.

— Току-що пристигна новата смяна от специалните полицейски части — осведоми ни Бетанкорт. — Ще имате нов екип, който да ви прави компания през нощта. Ще се видим утре сутрин.

Те станаха и си тръгнаха, а с Кайли заехме местата им пред мониторите.

— Добрата новина е, че са захапали стръвта — отбеляза тя. — Ще дойдат. Трябва само да изчакаме да се покажат.