Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (18)

16

Успях да си хвана такси още в мига, когато излязох от жилищната сграда, където се намираше апартаментът ми. Лошата новина беше само в това, че таксито се оказа „Приус“ — страхотна количка, щадяща околната среда, но със сериозен акцент върху определението малка. Нямаше време да се оглеждам за друго такси, така че нагънах някак си сто и деветдесет сантиметровото си тяло на задната седалка, предназначена за хора с ръст до метър и петдесет, и така поехме към центъра на града.

Седях в колата, свит като сардина, гладен и бесен. Бях гневен на Кайли, задето ме беше манипулирала по този начин, но още повече се ядосвах на себе си за това, че й се бях вързал. Идеята за вечеря на свещи се стопи мигновено, а погледът на Черил се запечата като с нажежено желязо в мозъка ми още в мига, когато излязох през вратата, въпреки че се опитвах да не мисля за това.

Шофьорът на таксито не отрони и дума. Не можех да го виня. В неговите очи сякаш бях с провесена на шията ми табела „Стой настрана“. И как иначе, след като някакъв изнервен бял тип изхвърчава от жилищна сграда в Горен Ийст Сайд и моли да бъде откаран до някакъв затънтен ъгъл в Харлем…

Оказа се, че мястото е дори по-забутано, отколкото предполагах. По мое време Харлем се беше изменил драматично. Стигмата на уличната престъпност и градският упадък бяха заменени от модни ресторанти и дизайнерски бутици, но облагородяването все още не беше успяло да достигне до ъгъла на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню.

Основната забележителност в района бяха железопътните релси на северната градска линия на метрото, които минаваха високо над Парк авеню. Покрай улицата отдолу пък имаше доста незастроени парцели, ограден паркинг, комбиниран магазин бензиностанция и още един денонощен, за хранителни стоки. Зоната около бензиновите колонки беше осветена добре и шофьорът на таксито спря и ме остави точно там.

Веднага щом успях да се измъкна от щадящата екологията жълта кутийка, видях колата на Кайли, паркирана на Сто двайсет и девета улица. Качих се на предната седалка до нея и тя потегли веднага.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Бейби Ди има няколко офиса из града. Един от тях се помещава на място, където продават пилешко и вафлени десерти, намира се на няколко пресечки оттук, на „Лексингтън“.

— Откъде знаеше как да стигнем дотам?

— Защото съм ченге, а съпругът ми е наркоман. Проследих Спенс при няколко от излизанията му да си купува дрога, за да имам информация, ако някога се случеше нещо такова.

— Проследявала си го? — учудих се аз.

— Не ме съди, Зак.

— Кажи ми за този Бейби Ди — смених темата.

— Истинското му име е Деймиън Хилсбъроу. Забрави всичко, което знаеш за стереотипа на наркодилърите от гетото, които висят на ъгъла на улицата, покрити с татуировки и вериги, и въртят в ръце билярдни топки с цифрата осем. А в коланите си са затъкнали деветмилиметрови пистолети. Бейби Ди е с прилична къса прическа, учил е в колеж и като цяло изобщо не изглежда заплашителен. Успял е да създаде добра пазарна ниша за стоката си сред белите клиенти.

— Има ли полицейски регистрации?

— Не. Умен е. Изкарал е първи курс право в Нюйоркския университет, преди да прекъсне, за да се заеме с по-доходоносно занимание.

— А каква ще бъде моята роля във всичко това?

— Искам да се престориш на купувач. Веднага щом сключиш сделката, ще се намеся и аз — обясни Кайли.

— Планът ти звучи страхотно — съгласих се аз. — С изключение на това, че има една неприятна законова забрана за създаване на ситуации, които наподобяват капан. А точно нея адвокатите обожават да ни навират в лицата.

— Мислех, че си приключил с изнасянето на лекции — прекъсна ме тя.

— Кайли, това не е лекция. Това е процедура 101 от правилника. Работил съм под прикритие и преди. Престъпникът е този, който трябва да инициира деянието. Ченге не може да накара някого да извърши престъпление, след което да го арестува.

— Не съм казвала, че ще го арестувам. Опитвам се да намеря съпруга си и ми трябва малко подкрепление — заяви тя.

Стигнахме до ъгъла на Сто двайсет и шеста улица и Лексингтън авеню, където имаше цял куп популярни магазини и кафенета като „Макдоналдс“, „Дънкин Донътс“, чейнджбюро със затворена и заключена метална решетка на входа и жълта тента, на която пишеше „Пилешкото и вафлите на Гуди“. Слязохме от колата и се приближихме към витрината.

— Онзи със зеления пуловер ей там е той. — Кайли посочи чернокож младеж, седнал сам на една от масите. Пръстите му лежаха върху клавиатурата на лаптоп.

— Искаш ли да се пробвам с плана ти? — попитах.

— Давай.

— Но той е скапан! Наистина ли си въобразяваш, че този тип ще ми продаде наркотици? Ако е толкова умен, колкото твърдиш, не би ми продал и аспирин, дори и да ме е блъснал автобус — отбелязах.

— Стига де, аз също се опитвам да реша в движение какво да правя — сопна се Кайли. — Да не би да имаш някоя по-добра идея?

— Върти ми се нещо в главата, но ще се наложи да участваме и двамата. А и не знам дали ще се съгласиш… То няма да бъде лесно.

— Не се прави на идиот, Зак. Естествено, че ще се съглася. Ще направя каквото се налага. Каква е идеята ти?

— Ще вляза в този ресторант с пилешкото и ще пообработя Бейби Ди. Ти ще стоиш отвън — обясних аз.

— И какво ще правя?

— Нищо. Не ми се обаждай, не ми прави знаци. И тъй като не мога да те спра да не ме гледаш през прозореца, недей да нахълтват вътре и да ми казваш, че греша.

— Значи искаш просто да стоя отвън и да бездействам, така ли?

— Е, нали те предупредих, че няма да е лесно? Аз ще го направя. Не го прецаквай.

Тя се поколеба.

— Кайли, искаш ли да ти помогна, или не? — започнах отново да се ядосвам.

— Давай. Направи го! — съгласи се тя.

Влязох през вратата на ресторанта на Гуди, преди тя да премисли предложението и да реши друго.

Нямах никакъв план или идея докъде щеше да стигне всичко това. Знаех само, че ще ми бъде много по-лесно да се справя без нея наоколо.