Ларш Кеплер
Пясъчния човек (87)

86

Сага се качва обратно на пътеката, осъзнала, че ще трябва да изчака Берни да се прибере в стаята си, преди да постави бръмбара. Той прави две колебливи крачки към нея и се подпира на стената, за да не падне.

— Аз идвам от „Сатер“ — промърморва с усмивка.

Тя не го поглежда, но го усеща, че приближава.

— Ти къде беше, преди да дойдеш тук? — пита той.

Млъква, удря с юмрук по стената и с писклив глас изрича:

— В „Карсуден“. Бях в „Карсуден“, ама се преместих тук, щото исках да бъда с моя Берни!

С периферното си зрение Сага забелязва сянка, надвиснала над прага на третата стая, която се дръпва назад. И осъзнава, че Юрек Валтер стои до вратата си и ги слуша.

— Щом си била в „Карсуден“, сигурно си срещнала там Екатерина Щол — изрича Берни отново с нормалния си глас.

Сага поклаща глава. Не си спомня никого с подобно име. Няма представа дали той говори за пациент, или надзирател.

— Не — изрича на глас. Честен отговор.

— Защото тя беше в „Санкт Сигфрид“ — ухилва се Берни и плюе на пода. — Кого другиго видя там?

— Никого.

Той промърморва нещо за скелетни роби, а после застава точно пред кростренажора и впива очи в нея.

— Хубаво, ама ако лъжеш, ще ти пипна путката, става ли? — подмята, като се почесва по мустаците.

Тя спира кростренажора, но остава за миг върху пътеката, обмисляща стратегията за придържане към истината. Да, тя наистина беше в „Карсуден“.

— Тогава какво ще кажеш за Мике Люнд, а? Щом си била там, няма начин да не си срещнала Мике Люнд — не я оставя на мира той и й намига. — Висок пич. С белег през челото.

Тя кимва бавно, несигурна какво да отговори. Би могла да спре дотук, но вместо това изрича:

— Не.

— Странна работа!

— Седях си в стаята и гледах телевизия.

— Там няма телевизори по стаите! Ти си шибана лъжкиня, ти си…

— В изолаторите има — прекъсва го тя.

Няма как да знае дали Берни е наясно с това. Той се е втренчил в нея и диша тежко. Облизва устни и прави крачка към нея.

— Ти си моя робиня! — просъсква бавно. — Мамицата му, ама идеята е брилянтна! Лягаш веднага тук и започваш да ми лижеш краката…

Сага слиза окончателно от пътеката и се прибира в килията си. Ляга на леглото и чува как Берни застава на вратата й и я вика.

— По дяволите! — прошепва си тя.

Утре ще трябва да действа бързо. Ще приседне на ръба на кростренажора, уж за да си оправи обувките, и ще лепне бръмбара. После ще походи за малко на пътеката, без да поглежда към никого, а когато Юрек се появи, тя просто ще слезе оттам и ще напусне дневната стая.

Представя си ъгъла между стената и бронираното стъкло над екрана на телевизора. Издаващата се встрани част от него очевидно е отчасти скрита от камерата. Ще се наложи да внимава за това сляпо петно. Именно там беше застанала, когато Берни стисна зърното й и точно затова охраната изобщо не реагира.

Изминали са малко повече от пет часа, откакто е пристигнала в Льовенстрьомската болница, а тя вече се чувства изтощена. Металната килия изглежда ужасно клаустрофобична. Сага затваря очи и си напомня защо е тук. В съзнанието й отново изплува момичето от снимката. Всичко това е заради нея, заради Фелисия.