Ларш Кеплер
Пясъчния човек (48)

47

Рейдар стисва лекичко ръката на сина си, който затваря очи и се оставя да бъде воден от спомените и образите в съзнанието си.

— Има един диван. И дюшек, който махаме от канала, когато искаме да използваме кранчето — започва. После преглъща болезнено.

— Кранчето значи — повтаря Юна.

— И вратата… Направена е от желязо или стомана. Никога не се отваря. Никога не съм я виждал отворена. Отвътре няма ключалка. Няма и брава… А до вратата има дупка в стената. Там се появява кофата с храна. Дупката е малка, но ако пъхнеш в нея ръка и се протегнеш, можеш да напипаш с върховете на пръстите си метален капак.

Рейдар започва тихичко да ридае, докато слуша кошмарния разказ на сина си.

— Опитваме се да пестим храната — продължава Микаел така, сякаш още е там. — Но понякога тя свършва. Понякога минава толкова дълго време без храна, че ние просто си лежим и чакаме да чуем звука на металния капак, а когато накрая получим нещо, ни прилошава от него и започваме да повръщаме… и понякога в кранчето няма вода… Ожадняваме много, а каналът започва да вони…

— За каква храна става въпрос? — намесва се Юна.

— Огризки. Основно отпадъци. Парченца от кренвирши, картофи, моркови, лук. И макарони.

— Човекът, който ви носеше тази храна… Поне веднъж не каза ли нещо?

— В началото, когато чувахме капака да се отваря, започвахме да пищим за помощ, но тогава капакът се затръшваше обратно и ние оставахме без храна. После се опитахме да говорим с онзи, който го отваряше, ала никога не получихме отговор. Иначе слушахме… Чувахме дишане, тътрене на обувки по бетонния под… Винаги едни и същи обувки.

Юна поглежда към телефона си, за да се увери, че устройството продължава да записва всичко. Пълната изолация, на която са били подложени братът и сестрата и за която слуша в момента, надскача и най-големите му кошмари.

Но знае, че трябва да продължи да пита.

— Казваш, че сте го чували да се движи — казва. — А нещо друго отвън чувахте ли?

— Какво имаш предвид?

— Птици, лаене на кучета, коли, влакове, гласове, самолети, телевизия, смехове, крясъци, сирени… Такива неща.

— Само мирис на пясък — отговаря Микаел.

Небето от другата страна на болничния прозорец е почерняло. По стъклото бие градушка.

— Какво правехте, когато бяхте будни? — пита Юна.

— Нищо. Е, докато бяхме малки, аз успях да измъкна един хлабав винт от долната част на дивана. Използвахме го, за да пробием дупка в стената. По някое време винтът толкова се нагорещяваше, че започваше да гори пръстите ни, ама продължавахме. Мина цяла вечност. В началото нямаше нищо друго освен цимент, но след около пет сантиметра навътре в стената попаднахме на нещо като метална решетка. Продължихме през един от отворите в нея и малко по-нататък попаднахме на друга метална решетка. Беше невъзможно… Беше невъзможно да се избяга от тази капсула.

— Защо наричаш стаята „капсула“?

Микаел се усмихва, обаче с усмивка на болезнено самотен човек.

— Фелисия го измисли. Представяше си, че се намираме в Космоса, на важна мисия… Това беше само в началото, разбира се, а после аз продължих да възприемам стаята като капсула.

Рейдар повдига трепереща ръка към устата си. Все по-трудно му е да сдържа чувствата си.

— Казваш, че е невъзможно да се избяга. И въпреки това ти си го направил! — изтъква Юна.