Ларш Кеплер
Пясъчния човек (60)

59

Сага е застанала в празния апартамент срещу двамата полицейски началници и всяка фибра от тялото й крещи да каже „не“.

— Всичко това е незаконно, нали? — прошепва накрая с пресъхнала уста.

— Разбира се. Както и строго поверително — отвръща Карлос Елиасон.

— Особено строго, така ли? — поглежда го с лек присмех тя.

— Мога да кажа само, че в Отдела за криминални разследвания случаят ще бъде класифициран като строго секретен, така че от Службата за сигурност няма да разполагат с достъп до данните — отвръща Карлос.

— А аз гарантирам — допълва Вернер, — че в Службата за сигурност също ще бъде класифициран като строго секретен, така че от Криминални разследвания да нямат достъп до него.

— С други думи, никой няма да знае за това, освен ако не получим официално запитване от правителството — завършва Карлос.

Сага се заглежда през прозореца към облицованата фасада на съседната сграда. Шахтата за комини й намига. Тя се обръща рязко към двамата мъже и изрича:

— Искам да знам защо го правите!

— За да спасим момичето — отговаря автоматично Карлос Елиасон с фалшива усмивка.

— И значи очаквате от мен да повярвам, че началниците на Криминални разследвания и на Службата за сигурност като никога са решили да работят заедно само за да…

— Познавах Розана Колер — прекъсва я изненадващо Карлос.

— Майката?

— Да. Бяхме съученици в музикалното училище „Адолф Фредрик“. И бяхме много близки. Ние… беше много трудно, много…

— Значи въпросът е личен, така ли? — извисява глас Сага и отстъпва крачка назад.

— Не. Просто това е… единственото правилно нещо, което може да се направи. Сама видя как стоят нещата — отвръща той и кимва по посока на папката с досието на Юрек Валтер.

Когато изражението на Сага Бауер остава безизразно, той продължава:

— Но ако трябва да бъда честен с теб… Не съм много сигурен дали тази среща сега щеше да се състои, ако въпросът не беше личен.

Той започва да си играе безцелно с крана на чешмата. Сага впива в него очи и чувства, че той не й казва цялата истина.

— В какъв смисъл личен? — иска да знае.

— Няма значение — махва с ръка Карлос. — Важното е, че сега сме решили да направим каквото ще направим. Това е най-правилното нещо, което може да се направи! Всъщност единственото, което можем да сторим, за да спасим момичето!

— Обаче се налага да побързаме — намесва се Вернер Санден. — Много е възможно Фелисия също да е болна от легионерска болест като брат си. Затова планът ни е да изпратим агент под прикритие колкото е възможно по-бързо. Никакви широкомащабни операции. Само един агент.

— Нямаме никакви гаранции, разбира се, че Юрек Валтер ще издаде с нещо местонахождението й, но си струва да опитаме. Това като че ли е единствената ни възможност — завършва Карлос.

Сага застива на място, затворила очи. И остава така доста дълго време. Накрая поглежда директно двамата мъже и пита:

— Какво ще стане, ако откажа? Ще оставите момичето да умре в онова проклето място, така ли?

— Ще намерим друг агент — отговаря Вернер.

— Е, в такъв случай започвайте да търсите — отвръща тя и се насочва към вратата на апартамента.

— Няма ли първо да си помислиш? — подвиква след нея Карлос.

Тя се заковава на място с гръб към двамата висши началници и поклаща глава. Светлината проблясва и заиграва в гъстата й руса коса и панделките, вплетени в нея.

— Не! — отсича високо и напуска апартамента.