Ларш Кеплер
Пясъчния човек (137)

136

Андерш Рьон е седнал пред компютъра в кабинета си и се опитва да обобщи днешните събития за медицинския архив.

Но защо всичко се случва точно сега?

На една и съща дата всеки месец персоналът почиства склада с лекарствата. Отнема им не повече от четирийсет минути.

Той, Мю и Лейф се намираха пред вратата на склада, когато чуха странния шум.

Дълбок грохот, отекващ сякаш в стените. Мю изпусна инвентарния списък на пода и хукна към контролната зала с мониторите. Андерш хукна след нея. Когато стигна до големия монитор и зърна изображението от пациентска стая номер 2, Мю изкрещя. Берни Ларшон висеше на вратата по посока към дневната. От краката му капеше урина и се събираше в локвичка под тялото му.

По тялото на Андерш продължават да лазят тръпки и до този момент. Вследствие на самоубийството в отделението той беше привикан на кризисен брифинг от борда на болницата. Управителят пристигна направо от някакъв детски рожден ден, изключително бесен, че са му нарушили празника. Погледна го хладно и заяви, че може би е било грешка от тяхна страна да позволяват на неопитен лекар като него да поема отговорностите на началник.

Андерш Рьон се изчервява, когато си спомня как бе седял пред борда и се бе извинявал. Заекваше, фъфлеше и се опитваше да обясни, че според амбулаторния лист Берни Ларшон е бил крайно депресиран и че трансферът му се е отразил необичайно зле.

— Още ли си тук?

Андерш вдига глава и зърва Мю. Застанала е на прага на кабинета му и се усмихва притеснено.

— Болничната управа иска доклада ми утре рано сутринта, така че най-вероятно ще се наложи да ме потърпиш още няколко часа — промърморва той.

— Гадна работа — изрича през прозявка тя.

— Ако искаш, върви да си полегнеш малко на дивана в служебната стая — предлага й той.

— Не се тревожи за мен!

— Не, съвсем сериозно ти казвам! Аз и без това трябва да бъда тук.

— Сигурен ли си? Много мило от твоя страна — въздъхва тя.

Той се усмихва и казва:

— Сигурен съм. Хайде, върви да поспиш два-три часа. Преди да си тръгна, ще те събудя.

Андерш я чува как тръгва по коридора, минава покрай съблекалнята и влиза в служебната стая.

Светлината от монитора на компютъра изпълва малкия кабинет. Андерш щраква с мишката върху календара, а после добавя в него няколко наскоро насрочени срещи с близки и социални работници.

Замисля се за новата пациентка и пръстите му застиват над клавиатурата. Връща се отново към онзи момент, в секундите, когато беше в нейната стая и събу панталона и бикините й. Бялата й кожа се бе зачервила ужасно след двете инжекции. Беше я докосвал като лекар, но освен това се беше загледал между краката й към интимните й части, русото окосмяване там и стегнатата вагина.

Въвежда една бележка за насрочена за друг ден среща. Но осъзнава, че не е в състояние да се концентрира.

Заема се с доклада за Социалните служби, после става и отива в контролната зала.

Още докато се отпуска на стола пред големия екран с деветте квадрата, забелязва, че Сага е будна. Нощната й лампичка е включена. Седи и се взира в камерата, право в очите му.

Андерш усеща някаква странна тежест под корема си. Оглежда другите камери. Пациентски стаи 1 и 2 са тъмни. Край охранителните врати и в дневната стая е спокойно. Камерата пред стаята, в която се е оттеглила Мю, не показва нищо друго освен затворена врата. Надзирателите се намират от другата страна на първата охранителна врата.

Андерш щраква върху квадрата на пациентска стая 3 и изображението му изпълва целия втори екран. Той приближава стола си към масата. Сага продължава да седи и да го гледа.

Какво ли иска? Бялото й лице е осветено от кръга на лампата. Масажира тила си с една ръка, става от леглото, прави две крачки напред и пак поглежда към камерата.

Андерш връща изображението в малкия квадрат, става и за всеки случай отново поглежда към камерите на вратата за охраната и на служебната стая.

Отива до втората охранителна врата, плъзга картата си през четеца и тръгва по коридора. Нощното осветление има лек сивкав нюанс. Трите врати към стаите на пациентите проблясват мрачно, като олово. Той се насочва към нейната врата и поглежда през прозорчето от бронирано стъкло. Сага е застанала в средата на стаята, но когато чува отварянето на вратичката, се обръща.

Нощната лампа свети точно зад нея и осветява пространството между краката й.

— Не мога да спя! — изрича тя с огромни, умоляващи очи.

— Да не би да се страхуваш от тъмното? — пита с усмивка той.

— Трябват ми десет милиграма „Стесолид“. В „Карсуден“ ми даваха точно това.

Андерш си казва, че на живо тя е още по-красива и елегантна, отколкото на екрана. Движи се със странно самочувствие, напълно уверена в тялото си, като че ли е елитна гимнастичка или балерина. Той забелязва, че впитото в тялото й тънко потниче е мокро от потта й. Вижда съвършената извивка на раменете й, твърдите зърна под плата.

Опитва се да си спомни дали е срещал нещо за проблеми със съня в епикризата й от „Карсуден“. А после осъзнава, че това всъщност няма никакво значение. Той е човекът тук, който взема решенията за лекарствата.

— Добре, изчакай малко! — отвръща, отива до шкафа с лекарствата и взема една таблетка.

На връщане усеща, че между плешките е плувнал в пот. Тя протяга ръка през отвора, за да вземе пластмасовата чашка, но той не се сдържа и подхвърля:

— Може ли една усмивка за мен?

— Дай ми хапчето! — изрича безстрастно тя, все така подала ръка.

Той дръпва пластмасовата чашка далече от ръката й, погъделичква дланта й и прошепва:

— Хайде! Само една усмивчица, а?