Ларш Кеплер
Пясъчния човек (124)

123

Йохан се привежда напред и плъзва стрелката на екрана по поредицата звукови вълни. Високоговорителите припукват и изсъскват. Чуват се ритмичните стъпки на Сага върху пътеката.

— Можем да се измъкнем от тази болница заедно.

Чува се чукане, а после шумолене, което става все по-силно.

— Не знам дали искам.

— Защо да не искаш?

— Нямам нищо навън, заради което си струва да изляза.

— Нищо, така ли? Да, връщането никога не е решение. Но със сигурност има по-добри места от това тук.

— Както и по-лоши.

По-силно чукане, а после въздишка.

— Какво каза?

— Нищо. Просто въздъхнах, защото си спомних, че познавам и по-лоши места.

И тук гласът му става необичайно мек и колеблив, когато продължава:

— Въздухът беше пълен с жуженето на високоволтови електрически кабели. Пътищата бяха разровени от големи булдозери. И коловозите след тях бяха пълни с вода и червена глина до кръста. Но поне все още можех да отворя уста и да дишам.

— Какво искаш да кажеш с това? — пита Сага.

Ръкопляскания и силен смях откъм телевизора.

— Че понякога по-лошите места могат да се окажат за предпочитане пред по-добрите — отговаря едва доловимо Юрек.

Звуците от дишането и тежките стъпки се сливат с монотонното бучене на кростренажора.

— За детството си ли говориш? — пита Сага.

— Всъщност да — прошепва Юрек.

На това място Йохан спира записа и поглежда смръщено към Юна.

— Няма какво повече да научим от този откъс — отбелязва Полок.

— Ами ако Юрек казва нещо, което не чуваме? — настоява Юна, като сочи към екрана. — В записа има една празнина, нали? Точно след като Сага казва, че извън болницата има и по-лоши места.

— Той въздъхва — казва Полок.

— Така звучи на пръв поглед, но сигурни ли сме, че става точно така? — пита Юна.

Йохан се почесва по корема, мести стрелката назад, увеличава силата на звука и пак пуска сегмента.

— Имам нужда от цигара — промърморва Корин и вдига лъскавата си чанта от пода.

Високоговорителите изсъскват, чува се силно скърцане, а после въздишка.

— Е, казах ли ви? — обажда се Натан Полок.

— Пробвай да го пуснеш на по-бавна скорост — не се предава Юна.

Полок започва нервно да барабани с пръсти по масата. Сегментът тръгва отново, но на половин скорост и сега въздишката вече звучи като стоварваща се върху брега буря.

— Той въздъхва — казва Корин.

— Да, но в тази пауза има нещо, както и в тона на гласа му след това! — изтъква Юна.

— Кажи ми какво трябва да търся! — промърморва отчаяно Йохан.

— И аз не знам. Може би… Пробвай да си представиш, че докато въздъхва, той всъщност казва нещо, макар и да не се чува с просто ухо — казва Юна и се усмихва на собствения си загадъчен отговор.

— Всъщност мога да си го представя.

— Виж какво, възможно ли е да изолираш и усилиш звука така, че веднъж завинаги да се уверим дали има нещо в това мълчание, или не?

— Ако усиля напрежението и интензитета на звука няколкостотин пъти, крачките по пътеката ще ни спукат тъпанчетата.

— Тогава се отърви от крачките!

Йохан Йонсон свива рамене, огражда въпросния сегмент, разтяга го, а после разделя звука на трийсет отделни вълни, подредени по херцове и децибели. Повдига някои от вълните и ги изтрива.

Всяка от тях се появява на по-малък екран.

Корин и Натан Полок излизат на балкона, за да подишат свеж въздух. Вторачват се над покривите на сградите към Филаделфийската църква.

Юна остава на мястото си и проследява трудоемката работа на Йохан.

След трийсет и пет минути той се обляга на стола си, прослушва изчистения сегмент на различни скорости, премахва още три вълни и пак пуска записа.

Онова, което е останало от сегмента, звучи като влачене на тежък камък по бетонен под.

— Юрек Валтер въздъхва! — отсича Йохан и спира записа.

— Тези тук не трябва ли да бъдат в записа? — пита Юна и посочва три от изтритите вълни на по-малкия екран.

— Не. Това е просто ехо, което премахнах — казва Йохан и веднага след това се замисля. — Всъщност знаеш ли? Мога да направя обратното — да премахна всичко освен ехото!

— Той сигурно е бил обърнат към стената — отбелязва Юна.

Йохан Йонсон повдига премахнатите вълни от ехото и ги връща на място, увеличава налягането и интензитета на звука с триста и пуска резултата. Сега, когато се прослушва при скорост малко под нормалната, звукът от влаченето на камък наподобява по-скоро треперлива въздишка.

— Е, не ти ли се струва, че тук има нещо? — надига се ентусиазирано Юна.

— Може и да си прав — отвръща Йохан.

— Аз пък не чувам нищо — обажда се върналата се в стаята Корин.

— Мога да кажа само, че това вече не звучи чак толкова като въздишка — признава Йохан. — Но оттук нататък не мога да направя нищо повече. Надлъжните звукови вълни започват да се сливат с напречните и тъй като се движат с различна скорост, просто ще се анихилират едни други.

— Нищо, опитай! — подканя го нетърпеливо Юна.