Ларш Кеплер
Пясъчния човек (82)

81

Сага се е втренчила през прозореца на микробуса. Веригите, свързващи белезниците на ръцете и краката й, подрънкват с всяко по-рязко движение на превозното средство.

Не иска да мисли за Юрек Валтер. Досега е успявала да го държи далече от ума си. Но това вече е невъзможно. След три еднообразни дни в болницата „Карсуден“ тя най-сетне е на път към строго охраняваното психиатрично отделение на Льовенстрьомската болница. Сблъсъкът й с Юрек наближава.

В съзнанието си вижда отново снимката от досието му — сбръчканото му лице, бистрите му бледи очи.

Юрек беше работил като механик и до ареста беше водил уединен, затворен живот. В апартамента му не е имало нищо, което би могло да го свърже с грозните му деяния. И въпреки това е бил хванат на местопрестъплението.

Докато приключи с четенето на доклада и разгледа снимките от местопрестъпленията, Сага се беше препотила не на шега. На една от големите цветни снимки се виждаха ярките номерации на уликите, поставени от криминолозите върху купчината прясно изкопана пръст, край гроба и отворения ковчег.

Иглата беше представил изчерпателен доклад на травмите на жената, след като е била заровена жива в продължение на цели две години.

Сега Сага усеща, че й прилошава, и отново извръща очи към пътя и дърветата, които се нижат край тях. Спомня си колко недохранена е била горката жена, колко много рани е имала от натиска на капака на ковчега и от измръзване, как е изгубила зъбите си. Юна пък беше описал в доклада си как нещастницата се е опитвала да се измъкне от ковчега и как при всеки неин опит Юрек Валтер я е бутал надолу.

Сага е наясно, че не е полезно да мисли сега за това.

Стомахът й се преобръща и по цялото й тяло се разливат тръпки на ужас.

Напомня си, че за нищо на света не може да си позволи да се страхува. Че само тя единствена контролира ситуацията, никой друг.

Шофьорът на микробуса натиска спирачки и веригите й се раздрънчават.

И пластмасовият варел, и ковчегът са били снабдени с тръбички за въздух, показващи се навън.

Защо извергът просто не ги е убил?

Непонятно и необяснимо.

Сага си спомня за разказа на Микаел Колер-Фрост. Представя си как Фелисия е сега съвсем сама в капсулата — малкото момиченце с метнатата през рамото плитка и шапката за езда.

Снегът навън е спрял, но няма и помен от слънцето. Небето си остава все така облачно. Микробусът напуска стария главен път и завива надясно, като навлиза на територията на болницата. Под навеса на автобусната спирка стои жена в средата на четирийсетте — в едната си ръка държи две пълни пазарски торби, с другата дърпа дълбоко от цигарата си.

За създаване на строго охранявано психиатрично отделение е необходимо разрешение от правителството, но Сага Бауер знае, че законодателството дава множество вратички на този род институции, за да вземат собствени решения. Зад здраво залостените им врати традиционните закони и човешките права спират да важат. Никой не си прави труда да организира проверки и да следи за изпълнението им. Членовете на персонала са господари на собствения си Хадес — или поне дотогава, докато някой от пациентите им не избяга.