Ларш Кеплер
Пясъчния човек (40)

39

Когато Юна се прибира у дома, вижда, че в банята свети. Открехва леко вратата и зърва Диса, отпуснала се блажено във ваната със затворени очи. Обградена е от сапунени мехурчета и си тананика. Калните й дрехи лежат на голяма купчина на пода.

— Реших, че вече са те тикнали в затвора — промърморва внезапно Диса. — И бях готова да окупирам апартамента ти.

През изминалата зима Юна се беше превърнал в обект на подозрителното внимание на Отдела за вътрешни разследвания към Националната полиция. Беше обвинен в проваляне на дългогодишна операция на разузнаването и излагане на опасност на екипите за бързо реагиране към Службата за сигурност.

— Констатираха, че съм виновен — отвръща той, вдига дрехите й от пода на банята и ги пъхва в пералнята.

— Казах го още от самото начало.

— Да, така е… просто…

Очите на Юна са посивели като небе в дъждовен ден.

— Какво има, скъпи? — поглежда го загрижено тя.

— Нищо. Просто адски натоварен ден — смънква Юна и излиза от банята.

— Остани, моля те!

Когато след няколко минути става ясно, че той няма да се върне при нея, Диса излиза от ваната, подсушава се и се загръща в тънък халат. Бежовата коприна прилепва към топлото й тяло.

Заварва го в кухнята да пържи бейби картофки, които вече са се сдобили с приятна златиста коричка.

— Е, какво има?

Той я поглежда и неохотно изрича:

— Появи се една от жертвите на Юрек Валтер. В момента е в болницата. През всичките тези години вече порасналото момче е било държано в плен.

Диса осмисля чутото и накрая изрича:

— Значи ти си бил прав — имал е съучастник.

— За съжаление — въздъхва Юна.

Диса прави крачка към него, прегръща го нежно и прошепва:

— Ще можеш ли да го заловиш?

— Надявам се — кимва със сериозно изражение Юна. — Днес не успях да разпитам момчето както трябва. Все още е в критично състояние. Но се надявам, че когато се възстанови, ще може да ни отведе до мястото, където е бил държан в плен.

Юна вдига тигана от котлона, обръща се и я поглежда с онзи негов особен поглед.

— Какво има, скъпи? — пита притеснено тя.

— Диса, налага се да приемеш поканата за онази археологическа експедиция в Бразилия!

— Вече ти казах, че не искам да ходя! — възкликва възмутено тя. Секунда по-късно обаче, осъзнала смисъла на думите му, добавя: — Не трябва да разсъждаваш по този начин! Не давам и пет пари за твоя Юрек Валтер! Изобщо не ме е страх! И отказвам да позволя на страха да ръководи живота ми!

Той отмята нежно от очите й падналия мокър кичур коса и прошепва:

— Моля те, само за малко! Докато оправя нещата!

Тя се отпуска върху гърдите му и усеща приглушените удари на сърцето му.

— В живота ми никога не е имало друг мъж освен теб — промълвя. — Когато остана при мен след трагедията със семейството ти, тогава аз… ами… тогава беше моментът, когато се влюбих в теб. Наистина се влюбих!

— Тревожа се за теб!

Тя погалва ръката му и прошепва, че не иска да ходи в Бразилия. После притихва, а той я придърпва страстно към себе си и я целува.

После тя вдига рязко глава към него и казва:

— Ама нали с теб сме заедно от толкова много години! Искам да кажа, че след като наистина има съучастник, който е заплаха за нас, тогава защо досега не се е опитал да ни навреди, а? Нещо не ми се връзва…

— Да, така е, съгласен съм с теб. Но… но сега нещата загрубяват. Сега аз тръгвам след него и ситуацията ще придобие съвсем друг характер!

Диса усеща как в гърлото й се надига ридание. Сподавя го и извръща глава настрани. Някога тя беше приятелка на Сума. Така се бяха запознали с Юна. А после, когато животът му се разпадна… тя просто беше до него.

В разгара на трагедията той се беше преместил при нея за известно време. Вечер спеше на дивана и тя го чуваше как се върти, и знаеше, че той знае, че тя го чува от съседната стая. Че се взира във вратата на спалнята й и си я представя как лежи там сама, с всеки изминал ден все по-объркана и наранена от неговото дистанцирано и хладно отношение към нея. Докато една нощ той не беше станал, за да се облече и да напусне апартамента й.

— Каквото и да кажеш, оставам! — отсича накрая Диса и изтрива една сълза от бузата си.

— Не, трябва да заминеш!

— Защо?

— Защото те обичам! — провиква се той. — Обичам те и искам да бъда сигурен, че си жива и добре!

— И смяташ ли, че след тези твои думи ще тръгна? — поглежда го тя и се усмихва.