Ларш Кеплер
Пясъчния човек (132)

131

Юна Лина продължава да се взира в стария релефен тапет и безмълвно да си повтаря, че Пясъчния човек всъщност е братът близнак на Юрек Валтер.

И именно той държи Фелисия в плен. И тъкмо него е зърнала преди толкова много години дъщеря му Луми, когато е искала да помаха на съседската котка. И точно затова Сусан Йелм е видяла Юрек Валтер на паркинга пред болницата.

Загрелият прожекционен апарат тихо припуква.

Юна взема чашата си с ликьора и отива до прозореца. Дръпва пердетата и се взира замислено в заледената река Клязма, ширнала се пред него.

А когато преценява, че си е възвърнал самообладанието достатъчно, за да говори, пита домакина си:

— Как успяхте да откриете всичко това? Колко папки е трябвало да преровите, докато го съберете? Все пак сте разполагали с материали, обхващащи милиони ваши граждани!

— Така е, но имахме само един изменник на родината, избягал от Ленинск в Швеция — отговаря спокойно Карпин.

— Бащата е избягал в Швеция? — ококорва се Юна.

— Лятото на 1957 година беше доста трудно време за живот в Ленинск — отговаря загадъчно Никита и пали цигара.

— В какъв смисъл?

— Направихме два опита за изстрелване на „Седморката“. Първия път ракетата-носител се запали и самата ракета се разби на четиристотин километра от площадката за изстрелване. Втория път стана същото. Бях изпратен там, за да премахна отговорните за това фиаско. Да развъртя „Пръчицата“, така да се каже. Тук е мястото да подчертая, че минимум пет процента от целия брутен вътрешен продукт на Съветския съюз по онова време бяха отишли за създаването и оборудването на Ленинск! Третият опит за изстрелване беше успешен и инженерите можеха отново да дишат спокойно. Но само до катастрофата, предизвикана от Неделин три години по-късно.

— Да, чел съм за това — кимва Юна.

— Митрофан Неделин пришпори разработването на междуконтинентална ракета — спомня си Никита, загледан в огънчето на цигарата си. — Тя избухна насред космодрума и повече от сто човека бяха изпепелени. Телата на Вадим Леванов и близнаците не бяха открити. Месеци наред ги смятахме за загинали заедно с останалите.

— Но не бяха — отбелязва замислено Юна.

— Да, не бяха — кимва Никита. — Той избяга, защото беше уплашен от политическите гонения. Впрочем съвсем основателно, защото със сигурност щеше да се озове в Гулаг. Или в най-добрия случай в някой от трудовите лагери в системата Сиблаг^[1]. Обаче се появи в Швеция.

Никита изгася цигарата си в малка порцеланова чинийка и продължава:

— Държахме Вадим Леванов и близнаците под постоянно наблюдение и бяхме готови при нужда всеки момент да го ликвидираме. Но не се наложи. Защото Швеция се отнесе към него като с боклук и му уреди по-специален Гулаг. Единствената работа, която успя да си намери, беше като черноработник в кариера за добив на чакъл.

Очите на Карпин проблясват отмъстително.

— Иронията е, че ако вие бяхте демонстрирали дори и минимален интерес към онова, което знаеше той, Швеция щеше да се окаже първа в космоса! — засмива се той.

— Може би.

— Не, сигурно!

— Значи Юрек и брат му са пристигнали в Швеция на колко… десетинагодишни?

— Да. Но остават там само две години — отговаря Никита.

— Защо?

— Човек не се превръща в сериен убиец безпричинно, нали?

— А ти знаеш ли какво се е случило? — пита Юна.

— Разбира се.

Никита Карпин се обръща към прозореца и навлажнява устните си. През неравните стъкла проблясват лъчите на ниското зимно слънце.