Ларш Кеплер
Пясъчния човек (158)

157

Сага прави още един опит да разхлаби колана около дясната си китка, но не успява и се отпуска безпомощно назад.

Юрек Валтер бяга! Това е единственото, за което може да мисли в този момент.

В гърдите й се надига паника.

Трябва веднага да предупреди Юна!

Дори и да изпищи, микрофонът в дневната стая не би могъл да улови сигнала й — вратата, която ги свързва, е прекалено дебела.

Сага завърта тялото си надясно, но е принудена да се откаже.

В далечината се чува някакъв шум. Тя затаява дъх и се заслушва.

Писък, следван от няколко тежки тупвания. После всичко пак потъва в тишина.

Осенява я прозрението, че Юрек Валтер изобщо не се е нуждаел от онези хапчета. Единствената му цел е била тя да подмами младия лекар в стаята си. Юрек бе прозрял много бързо истинските намерения на Андерш Рьон и се бе досетил, че докторът не би устоял на изкушението да не се вмъкне в стаята на красивата жена, ако тя го помоли за приспивателни.

Ето това всъщност е бил великият му план.

И ето затова се е оставил да бъде наказан за нейните действия, защото планът му е изисквал персоналът никога да не разбере колко опасна е Сага.

Тя беше сирена, точно както беше подхвърлил той още първия ден.

Сага простенва от болка, но се протяга максимално настрани и откопчава колана, метнат през раменете й. Сега поне може да движи раменете си и да повдигне главата си.

„Всички влязохме вкупом в капана на Юрек Валтер — мисли си с гняв и отчаяние тя. — Мислехме, че го заблуждаваме, а през цялото време той е заблуждавал нас. На практика е издал заповед за моята поява. Знаел е, че полицията ще изпрати някого, и днес окончателно се увери, че неговият троянски кон съм аз!“

Сага събира всичките си сили и извива глава настрани, като се опитва да захапе с уста колана, стискащ дясната й китка. Но се отпуска запъхтяно по гръб.

Няма право да се предава! Трябва да предупреди персонала на отделението и да извика полицията!

Поема си дълбоко въздух и пак опитва. Стягайки здраво мускули, за да задържи позицията си, тя най-сетне успява да забие зъби в дебелия колан, да разхлаби катарамата и да го отпусне сантиметър-два. После пада замаяна назад. След секунда обаче се извърта и започва да дърпа дясната си ръка, докато не я измъква.

Оттук нататък не й трябва много време, за да се освободи от останалите колани. Тазовите кости я болят от ненормалното разтваряне на краката й, мускулите й потрепват, докато си обува бикините и панталона.

А после се изстрелва от килията си и хуква боса по коридора. Една от обувките на доктора подпира охранителната врата, за да не й позволи да се затвори.

Сага отваря предпазливо вратата и се ослушва. В отделението цари призрачна тишина. Единственият звук е от залепването на босите й крака по линолеума на пода, докато пристъпва предпазливо в контролната зала вдясно от нея, и се приближава до мониторите. Те са тъмни, лампичките на алармата също не светят. Електроснабдяването на цялата зала с прекъснато.

Но все някъде трябва да има било телефон, било функционираща аларма. Сага минава бързо покрай поредица от затворени врати, докато не стига до кухнята за персонала. Чекмеджетата за приборите зеят отворени, един от столовете лежи прекатурен на пода.

В мивката е хвърлено ножче за белене на плодове и потъмняваща обелка от ябълка. Сага грабва ножчето, уверява се, че е остро, и продължава напред.

Дочува странно, слабо жужене.

Дясната й ръка стисва силно ножчето. Прекалено силно.

Тук някъде би трябвало да бъдат охранителите, но тя не смее да извика. Страхува се, че Юрек ще я чуе.

Продължава напред по коридора и жуженето се засилва. Звучи като муха, залепена за мухоловка. Сага пристъпва тихо към стаята за персонала, изпълнена с грозно предчувствие.

Вратата на стаята е отворена. Лампата е запалена. Сага протяга ръка и бутва още малко вратата.

Зърва края на тясно легло. Някой е легнал на него. Два крака в бели чорапки.

— Ехо! — прошепва неуверено тя.

Решава, че онзи, който е легнал там, слуша музика със слушалки и е пропуснал всичко ставащо в отделението.

Пристъпва напред. Леглото е подгизнало в кръв.

На него лежи момичето с пиърсинг на бузите. Тялото й още потрепва. Очите й са изцъклени към тавана. Лицето й се гърчи. От стиснатите й устни блика смесица от кръв и пяна.

— О, боже! — ахва Сага.

В гърдите на момичето зеят десетина прободни рани, дълбоки рани в сърцето и белите дробове. Сага не може да стори нищо, за да й помогне. Може единствено да извика помощ. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

На пода, до останките от разбития телефон на медицинската сестра, капе кръв.

— Ще повикам помощ! — прошепва й Сага.

Устните на момичето просъскват и от тях излиза балонче кръв.