Ларш Кеплер
Пясъчния човек (57)

56

Сага вижда как Стефан притваря очи от наслада. По кожата й пролазват приятни тръпки, когато музиката постепенно превзема бара и като че ли го смалява. Осветлението наоколо е меко и носталгично.

Джаки се включва с тих акомпанимент на китарата, а малко след него ритмично настъпва и контрабасът.

Сага е наясно, че Стефан обожава да свири джаз с колеги. Но едновременно с това не може да пренебрегне и факта, че двамата си бяха обещали просто да седят и да си говорят. Не го бяха правили никога досега. И тъкмо затова тя беше очаквала тази вечер с огромно нетърпение.

Без да се усети, унищожава всичкия шамфъстък от купичката. На масата пред нея се събира голяма купчина черупки. Тежко й е заради безгрижието, с което Стефан я остави сама. Тя усеща, че това е неразумно, и си напомня да не се държи детински. Когато изпива мартинито си, надига чашата на приятеля си. Питието се е стоплило, но тя все пак го изпива на един дъх.

Поглежда към вратата точно в мига, в който някакъв червенобузест дебелак се опитва да й направи снимка. Уморена е и си мечтае да се прибере у дома, за да се наспи, но първо й се иска да поговори със Стефан.

Парчетата, които той свири с Джаки и другия музикант, вече са толкова много, че тя губи представа за бройката им. Джон Скофийлд, Майк Стърн, Чарлз Мингъс, Дейв Холанд, Ларш Гулин и после някаква много дълга версия на една песен, която Сага не помни как се казва, но е наясно, че е от онази плоча на Бил Еванс и Моника Зетерлунд.

Сега тя свежда очи към купчината почти бели черупки пред нея, към клечките за зъби в чашите от мартини и към празния стол срещу себе си. После става, отива на бара, купува си бутилка бира „Гролш“, изпива я на няколко глътки и се насочва към тоалетната.

Пред огледалата са се подредили жени, оправящи грима си. Кабинките са пълни и Сага е принудена да чака. Когато идва редът й, тя влиза, заключва, сяда върху тоалетната чиния и се втренчва невиждащо в бялата врата пред себе си.

В съзнанието й нахлува стар спомен — майка й, легнала безсилно, с лице, опустошено от болестта. Седемгодишната Сага се опитва да я успокои, като й казва, че скоро всичко ще се оправи, ала майка й отказва да хване ръката й.

— Престани! — прошепва сега Сага на ума си, но споменът отказва да си отиде.

Обаче майка й се влоши и тя трябваше да й купува лекарства, да й помага да ги гълта и да държи вместо нея чашата й с вода.

Седеше на пода до леглото на майка си, грижеше се за нея, завиваше я с одеяло, когато й ставаше студено, опитваше да се обади на баща си всеки път, когато майка й я помолеше.

Когато майка й накрая заспеше, Сага изключваше нощната лампичка, свиваше се на леглото до нея и премяташе ръката й през себе си.

Тя обикновено не мисли за това — успява да задържи надалече този спомен. Но този път той просто се вмъква неканен в главата й и когато тя излиза от кабинката, усеща, че сърцето й ще се пръсне.

Масата им е все така празна, празните им чаши са си все така там, Стефан все така свири. Поддържа постоянен зрителен контакт с Джаки и двамата си разменят красиви импровизации.

Сага си проправя път през тълпата и стига до музикантите. Стефан се намира в разгара на продължително, сложно солово изпълнение, когато тя поставя ръка на рамото му.

Той се стряска, вдига очи към нея, а после тръсва раздразнено глава. Тя грабва ръката му и отсича:

— Да тръгваме!

— Виждаш, че свиря! — просъсква през стиснати зъби Стефан.

— Но нали се разбрахме, че… — опитва се да каже тя.

— За бога, остави ме на мира! — изръмжава тихо той.

Сага отстъпва една крачка и събаря чашата с бира, поставена върху близкия усилвател. Чашата пада на пода и се разбива на малки парченца.

Бирата залива костюма на Стефан.

Тя застива от ужас, но той се е фокусирал дотолкова върху клавишите на пианото, че не забелязва нищо.

Сага изчаква още секунда, а след това се връща на тяхната маса. Но столовете им вече са заети от група мъже. Зелената й канадка е хвърлена на пода. Тя я грабва и бързо напуска бара.