Метаданни
Данни
- Серия
- Криминален инспектор Юна Лина (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sandmannen, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ларш Кеплер
Заглавие: Пясъчния човек
Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: шведска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 24.06.2019 г.
Отговорен редактор: Мария Чунчева
Редактор: Райчо Ангелов
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-619-164-299-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11463
История
- — Добавяне
141
Сърцето на Сага бие толкова силно, че се страхува Юрек да не го чуе. Ако микрофонът работи и приема добре, в този момент колегите й най-вероятно вече търсят всички изоставени тухлени фабрики наоколо. Нищо чудно дори да са потеглили към мястото.
— Там е добро място за криене, докато полицията се откаже да ни търси — продължава Юрек. — А ако ти хареса, можеш дори да останеш там…
— Ама ти ще продължиш, така ли?
— Налага се.
— И аз не мога да дойда с теб?
— А искаш ли?
— Зависи от това къде отиваш.
Сага си дава сметка, че вероятно го притиска твърде много, но точно сега той като че ли няма търпение да я включи в тайния си заговор.
— Просто трябва да ми се довериш — отговаря лаконично Юрек.
— Да, ама на мен ми се струва, че възнамеряваш да ме захвърлиш в първата къща, в която се отбием!
— Нищо подобно!
— Напротив, точно така прозвуча! — преструва се на дълбоко обидена тя. — Затова смятам да си остана тук, докато не ме освободят.
— И кога ще бъде това?
— Нямам представа.
— Сигурна ли си, че ще ти позволят да излезеш оттук?
— Да! — отвръща съвсем искрено тя.
— Защо? Защото си добро момиче, помогнало на болната си майка, когато тя…
— Не, не бях добра! — прекъсва го Сага и си дръпва ръката. — Да не си мислиш, че съм искала да бъда там? Та аз бях просто дете! Правех онова, което се искаше от мен!
Той се обляга назад на дивана, кимва и отбелязва:
— Да, принудата е интересно явление.
— Е, не бях чак насилвана да го правя! — възмущава се тя.
— Току-що каза обратното — отбелязва с усмивка той.
— Нямах предвид точно това. Така де… бях в състояние да го правя, и толкова — опитва се да обясни Сага. — А и болките на мама идваха само вечер и през нощта.
В съзнанието на Сага изниква спомен за сутринта след една особено тежка нощ, когато майка й се бе заела да приготви закуска. Изпържи яйца, направи сандвичи и наля две чаши прясно мляко. После двете излязоха навън по пижами. Тревата в градината беше все още влажна от росата, затова си взеха възглавниците от столовете в трапезарията и се настаниха на люлката.
— Давала си й кодеин — изрича Юрек със странен тон в гласа.
— Да, помагаше й.
— Но той не е чак толкова силен. Колко й се наложи да вземе в онази последна нощ?
— Много. Беше в агония.
Сага прокарва ръка през челото си и осъзнава, че не спира да се поти. Не иска да говори за това. Не е мислила за него години наред.
— Сигурно повече от десет, нали? — пита я Юрек.
— Обикновено вечер вземаше по две таблетки, но през онази вечер имаше нужда от много повече. Аз ги разпилях на пода, без да искам, но… не знам, трябва да съм й дала дванайсет, може и тринайсет от тях.
При тези думи Сага усеща как мускулите на лицето й се стягат.
Опасява се, че ако продължи да стои тук, ще се разплаче, затова става и се насочва към стаята си.
— Майка ти не е умряла от рак — подхвърля след нея Юрек.
Тя се заковава на място, обръща се към него и отсича:
— Достатъчно!
— Не е имала мозъчен тумор — продължава преспокойно той.
— Аз бях тази, която беше до майка ми, когато умря! Ти не знаеш нищо за нея! Не можеш да…
— Главоболията — прекъсва я той. — Ако човек има тумор на мозъка, главоболията не утихват на сутринта.
— Но при нея беше така! — отсича Сага.
— Болката при тумор се причинява от натиска на разрастващото се злокачествено образувание върху мозъчната тъкан и кръвоносните съдове в главата — обяснява безстрастно Юрек. — А тя не преминава. Само става все по-зле.
Сага се вторачва в очите на Юрек и усеща как по гърба й пролазват студени тръпки.
— Аз…
Гласът й е не по-силен от шепот. Иска й се да се разкрещи и разпищи, но няма сили да го направи.
Ако трябва да бъде честна към себе си, е длъжна да си признае, че винаги е долавяла нещо странно в спомените си. Помнеше как като тийнейджър крещеше на баща си, че я е лъгал за всичко, че е най-големият лъжец, когото някога е срещала.
А той й беше казал, че майка й не е била болна от рак.
Тя винаги беше смятала, че в старанието си да намери извинение за предателството си спрямо майка й е избрал да я лъже. И сега, докато стоеше насред дневната стая, Сага вече не беше чак толкова сигурна как точно й беше хрумнало, че майка й е имала мозъчен тумор. Не си спомняше тя някога да й е казвала, че има рак, а и никога не бяха ходили в болница.
Защо тогава, след като не е била болна, майка й всяка вечер плачеше? Нещо не се връзваше. Защо непрекъснато я караше да звъни на татко си и да му напомня, че трябва да се прибере у дома? Защо майка й вземаше кодеин, след като не е имала болки? Защо позволи на собствената си дъщеря да й даде всичките онези хапчета?
Физиономията на Юрек представлява маска на мрак и печал. Сага се обръща и продължава към вратата на стаята си. Изобщо не иска да слуша онова, което той се кани да й каже.
— Убила си собствената си майка — изрича спокойно той.