Ларш Кеплер
Пясъчния човек (142)

141

Сърцето на Сага бие толкова силно, че се страхува Юрек да не го чуе. Ако микрофонът работи и приема добре, в този момент колегите й най-вероятно вече търсят всички изоставени тухлени фабрики наоколо. Нищо чудно дори да са потеглили към мястото.

— Там е добро място за криене, докато полицията се откаже да ни търси — продължава Юрек. — А ако ти хареса, можеш дори да останеш там…

— Ама ти ще продължиш, така ли?

— Налага се.

— И аз не мога да дойда с теб?

— А искаш ли?

— Зависи от това къде отиваш.

Сага си дава сметка, че вероятно го притиска твърде много, но точно сега той като че ли няма търпение да я включи в тайния си заговор.

— Просто трябва да ми се довериш — отговаря лаконично Юрек.

— Да, ама на мен ми се струва, че възнамеряваш да ме захвърлиш в първата къща, в която се отбием!

— Нищо подобно!

— Напротив, точно така прозвуча! — преструва се на дълбоко обидена тя. — Затова смятам да си остана тук, докато не ме освободят.

— И кога ще бъде това?

— Нямам представа.

— Сигурна ли си, че ще ти позволят да излезеш оттук?

— Да! — отвръща съвсем искрено тя.

— Защо? Защото си добро момиче, помогнало на болната си майка, когато тя…

— Не, не бях добра! — прекъсва го Сага и си дръпва ръката. — Да не си мислиш, че съм искала да бъда там? Та аз бях просто дете! Правех онова, което се искаше от мен!

Той се обляга назад на дивана, кимва и отбелязва:

— Да, принудата е интересно явление.

— Е, не бях чак насилвана да го правя! — възмущава се тя.

— Току-що каза обратното — отбелязва с усмивка той.

— Нямах предвид точно това. Така де… бях в състояние да го правя, и толкова — опитва се да обясни Сага. — А и болките на мама идваха само вечер и през нощта.

В съзнанието на Сага изниква спомен за сутринта след една особено тежка нощ, когато майка й се бе заела да приготви закуска. Изпържи яйца, направи сандвичи и наля две чаши прясно мляко. После двете излязоха навън по пижами. Тревата в градината беше все още влажна от росата, затова си взеха възглавниците от столовете в трапезарията и се настаниха на люлката.

— Давала си й кодеин — изрича Юрек със странен тон в гласа.

— Да, помагаше й.

— Но той не е чак толкова силен. Колко й се наложи да вземе в онази последна нощ?

— Много. Беше в агония.

Сага прокарва ръка през челото си и осъзнава, че не спира да се поти. Не иска да говори за това. Не е мислила за него години наред.

— Сигурно повече от десет, нали? — пита я Юрек.

— Обикновено вечер вземаше по две таблетки, но през онази вечер имаше нужда от много повече. Аз ги разпилях на пода, без да искам, но… не знам, трябва да съм й дала дванайсет, може и тринайсет от тях.

При тези думи Сага усеща как мускулите на лицето й се стягат.

Опасява се, че ако продължи да стои тук, ще се разплаче, затова става и се насочва към стаята си.

— Майка ти не е умряла от рак — подхвърля след нея Юрек.

Тя се заковава на място, обръща се към него и отсича:

— Достатъчно!

— Не е имала мозъчен тумор — продължава преспокойно той.

— Аз бях тази, която беше до майка ми, когато умря! Ти не знаеш нищо за нея! Не можеш да…

— Главоболията — прекъсва я той. — Ако човек има тумор на мозъка, главоболията не утихват на сутринта.

— Но при нея беше така! — отсича Сага.

— Болката при тумор се причинява от натиска на разрастващото се злокачествено образувание върху мозъчната тъкан и кръвоносните съдове в главата — обяснява безстрастно Юрек. — А тя не преминава. Само става все по-зле.

Сага се вторачва в очите на Юрек и усеща как по гърба й пролазват студени тръпки.

— Аз…

Гласът й е не по-силен от шепот. Иска й се да се разкрещи и разпищи, но няма сили да го направи.

Ако трябва да бъде честна към себе си, е длъжна да си признае, че винаги е долавяла нещо странно в спомените си. Помнеше как като тийнейджър крещеше на баща си, че я е лъгал за всичко, че е най-големият лъжец, когото някога е срещала.

А той й беше казал, че майка й не е била болна от рак.

Тя винаги беше смятала, че в старанието си да намери извинение за предателството си спрямо майка й е избрал да я лъже. И сега, докато стоеше насред дневната стая, Сага вече не беше чак толкова сигурна как точно й беше хрумнало, че майка й е имала мозъчен тумор. Не си спомняше тя някога да й е казвала, че има рак, а и никога не бяха ходили в болница.

Защо тогава, след като не е била болна, майка й всяка вечер плачеше? Нещо не се връзваше. Защо непрекъснато я караше да звъни на татко си и да му напомня, че трябва да се прибере у дома? Защо майка й вземаше кодеин, след като не е имала болки? Защо позволи на собствената си дъщеря да й даде всичките онези хапчета?

Физиономията на Юрек представлява маска на мрак и печал. Сага се обръща и продължава към вратата на стаята си. Изобщо не иска да слуша онова, което той се кани да й каже.

— Убила си собствената си майка — изрича спокойно той.