Ларш Кеплер
Пясъчния човек (72)

71

В пет часа сутринта Сага окончателно се отказва от опитите си да заспи. След деветдесет минути трябва да дойдат да я вземат. Тялото й е натежало от напрежение, затова си обува клина за джогинг и излиза от апартамента.

Изминава с умерено темпо две пресечки, после спринтира към Сьодер Меларстранд. В този ранен час няма никакви коли и тя тича направо по пустите улици. Прясно навалелият сняг е толкова въздушен, че едва го усеща под краката си.

Наясно е, че все още може да се откаже от мисията. Но всъщност ще се откаже от свободата си. Точно днес.

Квартал Сьодермалм е потънал в сън. Над проблясващите улични лампи небето е черно.

Сага си напомня, че за тази мисия няма да получи никакво фалшиво име, че ще я приемат в затвора и психиатрията с нейното собствено име и че няма нужда да помни нищо друго освен лекарствата си — минали и настоящи. „Интрамускулни инжекции «Риспердал» — повтаря си наум сега тя. — «Оксасканд» за страничните ефекти. «Стезолид» и «Хеминеврин».“

Натан Полок й беше обяснил, че няма никакво значение каква диагноза пише в документите й.

— Ти си длъжна да помниш само какви лекарства вземаш — бе добавил. — За теб това е въпрос на живот и смърт, защото именно тези лекарства ти помагат да оцелееш!

Празен автобус завива в пустия, но добре осветен фериботен терминал за Финландия.

— „Трилафон“, осем милиграма, три пъти дневно — шепне си тя, докато бяга. — „Ципрамил“ трийсет милиграма. „Сероксат“ двайсет милиграма.

Точно преди да мине покрай Музея на фотографията, Сага завива и поема по стръмните стълби, извеждащи от Стадсгордшледен. Стига върха, обръща се и оглежда ширналия се пред нея Стокхолм, като наум си повтаря за пореден път правилата на Юна.

„Трябва да бъда сдържана, да говоря малко, а когато говоря, да използвам само кратки изречения. Трябва да мисля онова, което казвам, и да говоря само истината! — изрежда си наум тя. — И това е всичко.“

Последната отсечка по улица „Таваст“ до нейната жилищна кооперация тя изминава със спринт.

Взема стълбите на бегом, в антрето на апартамента си изхлузва бързо спортните си обувки и се насочва директно към банята, за да си вземе душ.

Странно е усещането след къпане да се подсуши толкова бързо без онази дълга коса. Единствено трябва да изтрие скалпа си с хавлията.

Облича си най-обикновеното бельо, което притежава — бял спортен сутиен и чифт бикини, които по принцип носи единствено по време на месечния си цикъл. Евтини дънки, черна тениска и избелял суитчър.

И внезапно по гърба й пролазват тръпки.

Поглежда часовника си — наближава шест и двайсет. След единайсет минути ще бъдат тук, за да я вземат. Сага оставя часовника си на нощното шкафче до чашата за вода — там, където отива, времето отдавна е спряло.

Първо ще я закарат в затвора „Кроноберг“, но там ще престои не повече от два-три часа, след което ще бъде транспортирана до Катринехолм. Ще прекара около едно денонощие в болница „Карсуден“ и оттам ще я прехвърлят в строго охраняваното психиатрично отделение в Льовенстрьомската болница.

Прави последна обиколка на апартамента си, за да изключи всички лампи и да издърпа всички щепсели от контактите. Накрая излиза в антрето и облича зелената си канадка.

„Мисията не е чак толкова трудна — повтаря си за пореден път тя. — Юрек Валтер е възрастен човек. Най-вероятно е тежко упоен и надали вече с всичкия си.“

Тя знае много добре кошмарното естество на престъпленията му, но в случая единственото е да запази спокойствие, да го изчака сам да я заговори и да се надява, че той ще изпусне нещо, което ще бъде полезно за разследването им.

Вече е време да тръгва.

Сага Бауер изгасва лампата в антрето на жилището си и излиза на стълбището. Изхвърлила е всички подлежащи на разваляне продукти от хладилника си. Но си няма никого, когото да помоли да наглежда апартамента й, да полива цветята и да събира пощата.