Ларш Кеплер
Пясъчния човек (129)

128

Полок, Юна и Корин са насядали около масата и оглеждат бележките си. Съвсем доскоро не разполагаха с нищо по случая. А сега, благодарение на инфилтрацията на Сага в психиатричното отделение, вече имаха най-малкото отправна точка. Юрек определено се беше издал, когато несъзнателно беше прошепнал „Ленинск“. Оказваше се израснал в Казахстан, но тъй като Сусан Йелм го беше чула да говори образован руски, логиката подсказваше, че семейството му е пристигнало там от Русия.

— Но от казахската Служба за сигурност не знаеха нищо за него! — повтаря отново Корин.

Юна Лина вади телефона си, влиза в списъка с контактите си и започва да търси номера на човек, с когото не е разговарял от много години. Възбудата от напипаната следа го кара да се усмихне широко. Убеден е, че вече наистина е на път да разгадае мистерията, наречена Юрек Валтер.

— Какво правиш? — поглежда го изненадано Корин.

— Смятам да поговоря с един стар познат — отговаря загадъчно той.

— Ще се свържеш с Никита Карпин! — възкликва Натан Полок. — Нали?

Юна се усмихва, отдалечава се от масата и слага телефона на ухото си. Чува се съскащ екот, а след това припукване.

— Не ти ли благодарих вече за помощта с Пичушкин? — изрича рязко Карпин вместо поздрав.

— Да, изпрати ми някакви сапунчета…

— Е, не е ли достатъчно? — прекъсва го руснакът. — Ти си най-упоритият млад човек, когото някога съм срещал! Трябваше да се досетя, че пак ще се появиш като гръм от ясно небе и ще ме обезпокоиш!

— Извинявай, но тук работим по един много оплетен случай, който…

— Никога не говоря за такива неща по телефона! — прекъсва го пак Никита Карпин.

— Ами ако уредя кодирана линия?

— Няма нищо на този свят, което ние да не можем да разбием за не повече от двайсет секунди! — разсмива се руснакът. — Но всъщност това няма значение. Вече съм извън играта и не мога да ти помогна!

— Е, все трябва да си запазил някои стари контакти — не се предава Юна.

— Вече никой не остана, пък и те не знаят нищо за Ленинск. А дори и да знаеха, никога не биха си признали!

— Значи вече си знаел какво ще те питам — въздъхва Юна Лина.

— Ама разбира се! Русия е малка страна!

— И с кого би трябвало да говоря, ако искам да получа някои отговори?

— Пробвай с чаровната Федерална служба за безопасност. След месец, месец и нещо може и да ти отговорят. А сега ме извини — тук Карпин се прозява, — но трябва да изведа Зен на обичайната му разходка. Обикновено слизаме надолу по река Клязма, по леда, чак до вълноломите за гмуркане.

— Разбирам. Извинявай! — отвръща Юна.

Слага край на разговора и се усмихва на прекалената предпазливост на стареца. Бившият агент на КГБ като че ли не вярва, че Русия се е променила. А може би има право.

Това не би могло да се нарече точно официална покана, но като се има предвид, че идва от устата на Никита Карпин, си е истинско благоволение.

Старият самоед на Никита — Зен, беше починал още преди осем години, когато Юна гостуваше в Москва. Беше поканен да изнесе поредица от три лекции върху работата, довела до залавянето на Юрек Валтер. По онова време московската милиция се намираше в разгара на преследването на серийния убиец Александър Пичушкин.

Юна Лина знае, че кучето е починало. А Никита Карпин знае, че Юна знае къде да го намери, след като ще излиза на разходка по заледената по това време река Клязма.