Ларш Кеплер
Пясъчния човек (15)

14

Вратите на болница „Сьодермалм“ се затварят. Червенобузеста медицинска сестра помага на парамедиците да свалят носилката и да я закарат в Спешното отделение.

— Не открихме никакви лични документи — докладват те. — Нищичко.

Пациентът е предаден на дежурната сестра и откаран в една от стаите за преглед. След като снема жизнените му показатели, сестрата констатира, че пациентът е в критично състояние. Четири минути по-късно в Спешното отделение влиза доктор Ирма Гудуин и сестрата бързо докладва:

— Въздушни пътища проходими, без остри травми, но има лоша сатурация^[1], треска, признаци за сътресение на мозъка.

Лекарката оглежда картона и се насочва към измършавелия пациент. Дрехите му вече са разрязани. Костеливият му гръден кош се издига и спада в такт с учестеното му дишане.

— Все така без име? — пита.

— Да.

— Дайте му кислород!

Докато сестрата поставя кислородната маска, младият мъж лежи със затворени очи и потреперва.

Изглежда странно недохранен, но по тялото му не се забелязват никакви белези от игли. Доктор Гудуин никога досега не е виждала толкова бял човек. Сестрата отново мери температурата му и казва:

— Четирийсет градуса. Класическа треска!

Лекарката отбелязва в картона на пациента изследванията, които иска да бъдат направени, а после пак го оглежда. Раздираща кашлица. За кратко той отваря очи и прошепва:

— Не искам, не искам! Трябва да се прибера у дома, трябва… трябва…

— Къде живеете? Можете ли да ми кажете къде живеете? — пита лекарката.

— Живея? — пита той и едва преглъща.

— В делириум е — намесва се тихо сестрата.

— Боли ли ви нещо?

— Да — отговаря той с объркана усмивка.

— Можете ли да ми кажете…

— Не, не, неее! Тя пищи вътре в мен! Не мога да издържам, не мога…

И завърта очи. Следва нов пристъп на кашлица и нещастникът промърморва нещо за порцеланови пръсти. После се отпуска назад, неспособен да си поеме дъх.

Ирма Гудуин решава да предпише на пациента инжекция витамин B, антипиретици и интравенозен антибиотик — „Бензилпеницилин“, докато не пристигнат резултатите от насрочените изследвания.

През отворената врата на стаята се чува как старшата сестра говори по телефона. Всеки момент се очаква втора линейка — случай на бъбречна недостатъчност. Старшата сестра организира спешен екип и се обажда за хирург.

Ирма Гудуин се задържа още малко в стаята на неидентифицирания пациент и го оглежда. Червенобузестата сестра помага на другата да почистят кървяща рана върху бедрото на мъжа. Изглежда, че младежът е налетял на някой остър клон.

Лекарката спира на прага и внезапно отсича:

— Добави към антибиотика и макролиди^[2]! Един грам „Еритромицин“, интравенозно!

Сестрата вдига стреснато глава и възкликва:

— Смяташ, че имаме случай на легионерска болест, така ли?

— Да видим първо изследванията, но…

Двете млъкват в момента, в който тялото на пациента се разтърсва от конвулсии. Ирма Гудуин се заглежда в мъртвешки бялото му лице и забелязва, че той бавно отваря очи.

— Трябва да се прибера у дома — прошепва той. — Казвам се Микаел Колер-Фрост и трябва да се прибера у дома…

— Микаел Колер-Фрост — отговаря лекарката. — Намираш се в болницата в стокхолмския квартал Сьодермалм и…

— Тя пищи! Постоянно пищи!

Ирма излиза от болничната стая и почти подтичва към кабинета си. Затваря вратата зад гърба си, слага си очилата за четене, сяда пред компютъра и влиза в интернет. В базата данни на здравното министерство такова лице липсва. Лекарката пробва Националния регистър на населението.

И там го открива.

Препрочита няколко пъти информацията за пациента в Спешното отделение, която й предоставя регистърът.

Микаел Колер-Фрост е мъртъв от седем години. Погребан е в гробище „Молста“.