Ларш Кеплер
Пясъчния човек (37)

36

Рейдар Фрост е облечен в чисти раирани панталони и разкопчана риза. Косата му е още мокра на тила. Във всяка ръка държи по една бутилка „Шато Мутон Ротшилд“^[1].

Тази сутрин се беше събудил отново с болката на копнежа. Със сетни сили се бе придумал да слезе на долния етаж и да събуди приятелите си. Всички заедно си бяха налели лютив шнапс в кристалните чаши и си бяха приготвили за закуска бъркани яйца с руски хайвер.

Сега Рейдар върви бос по коридор, от двете страни на който се редят мрачни портрети. Навалелият навън сняг хвърля бледи отблясъци в къщата. Стига до читалнята с блестящите й кожени мебели, спира и поглежда през огромния прозорец. Гледката е като вълшебна приказка — сякаш самият Зимен крал е покрил полетата със снежната си пелена.

Внезапно на дългата алея, водеща от портите на имението му до главния вход на къщата, се появяват примигващи светлини. Под техния отблясък клоните на дърветата заприличват на изящна дантела. Приближава някаква кола. Снежната вихрушка зад нея е осветена в червено от стоповете.

Рейдар не си спомня да е канил някого другиго на този купон.

Тъкмо си казва, че ще трябва да извика Вероника, за да се погрижи за новодошлите, когато забелязва, че колата е полицейска. Спира, оставя бутилките вино на близкия скрин, после слиза на долния етаж и нахлузва на босо дебелите си зимни ботуши. След това отваря вратата и излиза навън на студа, за да посрещне колата на колелото пред главния вход.

— Рейдар Фрост? — пита жена в цивилни дрехи, докато излиза от колата.

— Същият — отговаря той.

— Може ли да влезем вътре?

— И тук става — отговаря той.

— А не бихте ли желали да седнете в колата ни?

— Приличам ли ви на желаещ? — отвръща саркастично той.

Жената млъква за миг, въздъхва и накрая изрича:

— Открихме сина ви.

— Разбирам — кимва той и вдига ръка, за да я накара да не продължава с описанията.

Поема си дълбоко дъх, за да се успокои, бавно сваля ръка и със странно спокоен глас пита:

— И къде намерихте Микаел?

— Вървеше по един мост и…

— Какво?! — изревава Рейдар Фрост. — Какво се опитвате да ми кажете, по дяволите?

Жената полицай се дръпва уплашено. Висока е и дългата й конска опашка се разлюлява зад гърба й.

— Опитвам се да ви кажа, че той е жив! — изрича задъхано.

— Вие будалкате ли се с мен? — гледа я неразбиращо бащата.

— Отведен е за преглед и лечение в болница „Сьодермалм“ — продължава жената.

— Не може да е моят син! Той почина преди много години…

— Няма никакво съмнение че е той!

Рейдар я зяпва сащисано.

— Микаел е жив?

— Да. И се върна.

— Синът ми?

— Знам, че за вас е шок, но…

— Ама аз си мислех, че…

Брадичката на писателя потреперва, когато жената му обяснява, че имат стопроцентово съвпадение с ДНК данните на Микаел. Земята под него се залюлява като вълна и той протяга ръка напред в опит да се задържи някъде.

— Божичко! — прошепва. — Благодаря ти, Господи!

Изглежда напълно съкрушен. Вдига глава и в този момент краката му го предават. Жената полицай се опитва да го хване, но едното му коляно се прегъва и той се свлича настрани.

Жената му помага да се изправи на крака и той тъкмо се хваща за ръката й, когато на централното стълбище се появява Вероника. Боса е, но е увита в дебелото зимно палто на Рейдар.

— Сигурна ли сте, че е той? — пита пак писателят, впил очи в жената.

Тя кимва.

— Стопроцентово съвпадение — повтаря. — Това е Микаел Колер-Фрост и е жив!

Жената полицай се насочва обратно към колата си и Рейдар тръгва след нея, хванал под ръка Вероника, която нетърпеливо и загрижено му прошепва:

— Какво става, Рейдар?

Той я поглежда. С объркано изражение и внезапно състарено лице.

— Моето малко момченце — е единственият му отговор.