Ларш Кеплер
Пясъчния човек (145)

144

Сага крачи неспокойно из килията си и усеща как пакетчето от стаята на Берни мърда в джоба й. Електронната ключалка зад гърба й започва да жужи и накрая прищраква. Тя си казва, че би било добре да си измие лицето, но изобщо не й се занимава с това. Насочва се към вратата към коридора и поглежда през прозорчето, после отпуска чело върху студената му повърхност и затваря очи.

„Ако Фелисия е в къщата зад тухлената фабрика, значи утре ще ме освободят — мисли си тя. — Ако ли не, разполагам само с броени дни, за да сложа край на този негов опит за бягство!“

Повтаря си, че не трябва да се разпада. Не може да позволи на болката да нахлуе отново в душата й! Единственото, за което трябва да мисли, е да завърши успешно мисията си.

Дишането й е учестено и тя удря леко чело в студеното стъкло.

„Аз съм човекът, който контролира тази ситуация — продължава да си нарежда наум. — Юрек си мисли, че ме контролира, но аз съм тази, която го накара да проговори. Той има нужда от сънотворни таблетки, за да избяга, обаче в стаята на Берни влязох аз и аз открих пакетчето, така че сега ще го скрия и ще му кажа, че не съм намерила нищо.“

Дланите на ръцете й са влажни от напрежение.

„Докато си въобразява, че ме манипулира, Юрек постепенно ще се издаде, частица по частица.“

Сага е сигурна, че още утре той ще й разкрие подробностите на своя план.

„Трябва да постоя тук само още няколко дена. Трябва обаче да запазя спокойствие и никога повече да не му позволя да влиза в главата ми!“

Той беше казал, че тя е убила нарочно майка си. Че е искала да я убие.

Сага започва да удря с ръце по вратата.

Възможно ли е майка й да е смятала…

Тя се обръща, сграбчва стола за облегалката и удря с него мивката. Изпуска го и той пада на пода, но тя пак го вдига и започва да го млати първо в стената, после в мивката.

После се отпуска на леглото си, едва поемаща си дъх.

— Ще се оправя — прошепва си тихичко.

На ръба е да изгуби контрол над ситуацията. Не успява да укроти мислите си. Паметта й показва само дългите нишки на килима, хапчетата, влажните очи на майка й, сълзите, стичащи се по бузите й, и зъбите й, тракащи по ръба на чашата, докато поглъща хапче след хапче.

Спомня си как майка й започва да й крещи, когато й съобщава, че баща й не иска да дойде. Спомня си и как тя я принуждава пак да му се обади, въпреки че Сага не иска.

„Може би съм й била ядосана — мисли си Сага. — Може би съм била уморена от нея.“

Опитва се да се успокои.

Отива до мивката, наплисква обилно лицето си с вода и разтрива очите си. Длъжна е да се вземе в ръце.

Вероятно инжекцията с невролептика е причината все още да не се е разпаднала и разревала.

Сага се отпуска на леглото и решава да скрие пакетчето на Берни, като каже на Юрек, че не е намерила нищо там. Така няма да се налага да моли доктора за други приспивателни. Ще дава на Юрек от намерените в стаята на Берни.

Едно по едно, по едно на нощ.

Сага се претъркулва настрани, с гръб към камерата на тавана. Под прикритието на собственото си тяло вади пакетчето от джоба си. Внимателно разгъва тоалетната хартия, малко по малко, докато накрая вижда, че в нея са скрити три бонбончета дъвка.

Просто дъвка.

Сага си поема дълбоко дъх, проследява с поглед ивиците мръсотия по стената и чистосърдечно си признава, че е направила точно онова, за което я бе предупреждавал Юна Лина. Беше допуснала Юрек в главата си и всичко се бе променило.

И сега не можеше да се понася.

Стомахът й се свива от болка, когато си спомня студеното тяло на майка й в онази сутрин. Тъжно, неподвижно лице, със странна пяна в едно от ъгълчетата на устните.

Има чувството, че пропада.

„Не, точно сега не мога да се предам!“ — казва си тя и се опитва да уравновеси дишането си.

„Аз не съм болна — напомня си пак. — Тук съм само поради една причина. И тя е единственото, за което трябва да мисля. Задачата ми е да намеря Фелисия. Тук не става въпрос за мен. И на мен не ми пука за самата мен. Аз съм под прикритие, преструвам се, че съм съгласна с плана на Юрек, и ще продължа да го поощрявам да говори за маршрути за бягство и скривалища дотогава, докато мога!“