Ларш Кеплер
Пясъчния човек (161)

160

Диса кара внимателно по мръсните коловози в снега и поема нагоре към голямото пристанище Фрихамнен, прочуто с натоварения си трафик от фериботи и контейнеровози.

Пред портите на голям хангар се поклаща лампа с жълти отблясъци. Хората вървят с приведени глави, за да избегнат снега в очите си. Далече пред нея през пелената от сняг тя забелязва големия ферибот за Талин, осветен, но мъглив като сън.

Диса свива надясно от осветените складове на един от големите вносители на плодове и взирайки се внимателно в полумрака напред, продължава покрай поредица от ниски индустриални сгради.

Камионите се качват един по един на борда на ферибота за Санкт Петербург. На изпразнения от тях паркинг стоят група докери и пушат. Мракът и снегът сякаш ги отделят в друг, приглушен и изолиран свят.

Диса минава покрай склад №5 и прекосява портала на терминала за контейнери. Всеки от товарните контейнери е с размерите на малка къща и теглото му може да достигне до над трийсет тона. Тук те са подредени един върху друг и достигат височина петнайсет метра.

Алеите между извисяващите се редици контейнери са достатъчно широки, за да пропуснат голям камион. Но когато Диса влиза с колата в една от тях, високите стени от двете страни й създават усещането, че се движи в тесен тунел. В прясно навалелия сняг пред нея личат следи на съвсем наскоро минала оттук кола. На около петдесет метра пред нея алеята се разширява и излиза на доковете. Малко по-нататък през пелената от сняг се забелязват очертанията на търсения танкер, отвъд крановете, товарещи контейнери на близкия кораб. Хората, открили древната шахматна дъска, сигурно вече я чакат там.

В далечината някаква огромна машина, приличаща на скорпион, се върти настрани, но спира насред маневрата, описваща дъга. В зъбците й, съвсем близо над земята, се люлее червен контейнер.

Диса приближава с колата.

Вратата на контейнера зее отворена.

А в кабината на голямата машина няма никой. Обилният снеговалеж бързо затрупва колелата.

Звънът на телефона й я стряска, но когато отговаря, вече се усмихва и подхвърля весело:

— Би трябвало още да спиш, скъпи!

— Веднага ми кажи къде точно се намираш в момента! — изрича с напрегнат глас Юна.

— Ами в колата съм. На път за…

— Искам да пропуснеш тази среща, да обърнеш и да се прибереш у дома!

— Защо? Какво има?

— Юрек Валтер е избягал!

— Какво?!

— Искам веднага да се прибереш, чуваш ли?!

Светлините от фаровете образуват аквариум от завихрен сняг пред колата.

— Диса, чуй ме! — повтаря Юна. — Обърни колата и се прибери у дома!

— Добре, разбрах.

Той изчаква на телефона и след няколко секунди пита:

— Обърна ли?

— Точно сега не мога. Тук очевидно има някакъв проблем. Пред мен има отворен контейнер на пристанище „Хамбург Юг“, който ме блокира и не ми дава възможност да обърна — отвръща тя и точно в този момент в огледалото за задно виждане зърва нещо странно.

— Диса, знам, че сигурно звуча малко…

— Почакай! — прекъсва го тя.

— Какво правиш?

Като се взира по-внимателно в огледалото за задно виждане, тя разпознава очертанията на голям вързоп. Хвърлен е на земята точно по средата на алеята. Сигурна е, че преди минута този вързоп не е бил там. Прилича на сиво одеяло, овързано с тиксо.

— Диса, какво става? — провиква се притеснено Юна. — Успя ли да обърнеш вече?

— Контейнерът все така ми препречва пътя — отговаря тя, като спира колата. — Не мога да мина.

— Тогава тръгни на задна!

— Чакай! Секунда! На земята зад мен има някакъв вързоп — казва тя и оставя телефона на съседната седалка.

— Диса! — вече крещи Юна. — Не излизай от колата! За нищо на света не излизай! Мини през този вързоп и се омитай оттам, чуваш ли?!

Ала тя не го чува. Вече е излязла от колата и върви към вързопа. Наоколо цари тишина. Светлините от високите кранове не достигат до дълбоката пропаст между високите редици контейнери.

Само вятърът преминава със свистене между тях.

В далечината забелязва предупредителните светлини на голям мотокар.

Ще извлече вързопа настрани, за да може да мине на задна, да обърне и да се върне у дома.

Мотокарът изчезва зад ъгъла, като й оставя за ориентир единствено леденостудената светлина на стоповете си.

Диса примигва и се опитва да се фокусира през сипещия се сняг. Като че ли нещо в сивото одеяло помръдва. Всичко в този момент е потънало в гробовна тишина.

След кратко колебание тя тръгва напред.