Ларш Кеплер
Пясъчния човек (122)

121

Юрек спира кростренажора, но остава на пътеката, усмихвайки се на себе си, докато се опитва да си поеме дъх.

— Казваш, че си давала на майка си цитостатични препарати, тоест за химиотерапия. Ала си се лъгала.

— Няма как да съм се лъгала! — възкликва тя.

— Таблетките, които описваш, се наричат „Кодеин фосфат“ — обяснява спокойно той.

— Имаш предвид болкоуспокояващи? — сащисва се тя.

— За рак не се предписва кодеин, а само силни опиати от рода на морфин и „Кетоган“ — казва Юрек.

— Все пак аз си спомням съвсем ярко тези хапчета! Помня дори, че от другата страна имаха лек нарез за счупване.

— Именно! — кимва той.

— Мама казваше… — започва Сага, но внезапно млъква.

Сърцето й бие толкова силно, че се опасява Юрек да не го чуе. Няма начин безпокойството да не й е проличало. „Юна ме предупреди! — казва си тя. — Предупреди ме да не говоря за родителите си!“

Преглъща тежко и свежда очи към изтъркания под.

„Станалото — станало“ — казва си накрая и се насочва към стаята си.

Беше се случило. Беше казала твърде много. Обаче през цялото време се беше придържала към истината.

От друга страна, не беше имала друг избор. Ако не беше отговорила на въпросите му, щеше да стане твърде подозрително. Не, това споделяне беше полезно и необходимо. Просто повече няма да го повтаря.

— Почакай! — подвиква й тихо Юрек.

Тя спира, но не се обръща към него.

— Винаги съм знаел, че решението на съда никога няма да бъде преразгледано, и си давам сметка, че няма да получа предсрочно освобождаване. Но сега, след като ти си тук, най-сетне мога да напусна тази болница!

Сага се обръща, оглежда изпитото му лице и пита:

— С какво бих могла да ти помогна точно аз?

— Вероятно ще ни бъдат необходими поне няколко дена за подготовка — отвръща той, — но ако успееш да се добереш до малко приспивателни… да кажем пет таблетки „Стесолид“…

— И как по-точно да го направя?

— Лесно. Оставаш будна и след изгасянето на лампите, казваш, че не можеш да заспиш, искаш десет милиграма „Стесолид“, скриваш хапчето и си лягаш!

— А защо не го направиш ти?

Напуканите устни на Юрек се разтягат в усмивка и той казва:

— На мен няма да ми дадат нищичко. Прекалено много са уплашени от мен. Но ти си сирена — всички виждат само колко си красива и никой не допуска всъщност колко си опасна!

Може би това е ключът към спечелването на доверието на Юрек. Сага решава да се съгласи с идеята му, стига да не стане твърде рисковано.

— Добре — кимва. — Ти пое наказанието за моето провинение, така че сега е мой ред да ти помогна!

— Ама няма да дойдеш, така ли?

— Няма къде да отида.

— Ще имаш!

— Къде? Кажи ми! — подканя го тя и едва сега се осмелява да му се усмихне.

— Всеки момент ще затворят дневната — отсича внезапно той и се прибира в своята стая.

Изведнъж тя се изпълва с чувство на неадекватност — сякаш той вече знае всичко за нея, преди дори да му е разказала.

Разбира се, че лекарствата на майка й не са били за химиотерапия. Тя просто беше допуснала, че е така, без изобщо да се замисли. Препаратите за химиотерапия не се дават просто така. Трябва да бъдат вземани на строго определени интервали от време. Очевидно ракът на майка й е бил в твърде напреднал стадий, за да й се помогне с нещо друго освен болкоуспокояващи.

Когато се прибира в килията си, тя има усещането, че през целия си разговор с Юрек Валтер е сдържала дъха си.

Отпуска се на леглото, напълно изтощена, и си поема дълбоко дъх няколко пъти.

Оттук нататък ще заеме пасивна позиция и ще остави Юрек сам да разкрие плановете си на полицията.