Елизабет Лоуел
Цената на измамата (75)

75.

Лас Вегас

Седемнайсети септември, 9 ч.

— Точно така — каза Джил по телефона в стаята, — искам да наема кола, която да е достатъчно голяма, за да побере доста багаж, но не и прекалено голяма, че да не мога да маневрирам лесно с нея.

— Един от нашите гости ме помоли да върнем вместо него до летището кадилак „Ескалейд“ — отвърна управителят. — Този модел ще ви задоволи ли?

Джил не би разпознала въпросната марка кола, дори и ако я връхлетеше, но тъй като „Сейнт Килда“ я бе наела и я бе оставила „да бъде върната“, знаеше, че половината картини идеално щяха да се поберат в колата.

— Чудесно — каза тя. — Дали е възможно хотелът да прибере на сигурно място три куфара с много ценен багаж?

— Естествено. Разписките за трите куфара ще бъдат приготвени заедно с договора за наемане на колата.

— Предпочитам да ги задържите, докато моя приятелка не дойде да ги потърси. Тя ще се представи на шефа на охраната на господин Танънхил.

— Както желаете — съгласи се веднага управителят. — Ще се свържа с компанията за коли под наем от ваше име. Документите ще бъдат на бюрото ми, готови за вашия подпис. Моля ви, носете и шофьорската си книжка.

— Разбира се — каза Джил. — Благодаря ви за старанието.

— За личните гости на господин Танънхил — с удоволствие. Само ми кажете, ако имате нужда от още нещо.

След като затвори, Джил погледна сателитния си телефон, който бе на около метър от нея на нощното шкафче. Запита се кой ли я подслушва и дали е същият човек, който бе убил пралеля й и запалил старата къща, за да изгори заедно с мъртвото й тяло.

Обзе я тревога и усети хлад по цялото си тяло. Зак вече бе напуснал хотела. Беше сама.

Това не бе ново за нея.

Нова бе самотата, която изпитваше.

Както и фактът, че един подпалвач и убиец подслушва всеки неин дъх, пускането на вода в банята, шумоленето на дрехите, докато се облича.

Това направо я побъркваше.

Сама го пожела. Получи го. Сега го приеми и си свърши работата.

Почукване на вратата я накара да подскочи.

По-кротко — скара се сама на себе си. — Ако изхабиш силите си прекалено рано, няма да ти остане нищо за истински сериозните бързеи.

Със сигурност я очакваха тежки бързеи. Само не знаеше кога и къде.

Почукването се повтори.

— Кой е? — високо извика тя.

— Куинси Джонстън от „Сейнт Килда“.

Погледна през шпионката. В коридора стоеше мъж с прошарена коса и рошави мустаци, стиснал куфарче в ръка. Зад него чакаха двама носачи с колички за багаж, върху които имаше по три големи алуминиеви куфара.

Тя си пое дълбоко дъх и отвори.

— Вкарайте ги вътре.

Носачите избутаха количките в стаята й.

— Подпишете тук — каза Джонстън.

— Не и преди да видя картините — отвърна Джил.

Без да каже нищо, Джонстън шумно отвори шестте куфара, после ги затвори.

— Доволна ли сте?

След като Зак го няма? Съвсем не.

— Да — каза на глас Джил. — Занесете тези куфари в охраняваната зона за багаж при управителя — нареди тя на единия от носачите. — Оставете разписките при него.

— Да, госпожо — кимна той.

— Когато се обадя на управителя, шефът на охраната трябва да даде трите куфара на човека, когото посоча. Но само след като се обадя. Разбрахте ли?

— Да, госпожо — повтори отново младежът.

— Ако имате някакви въпроси, ще поговоря с управителя, когато излизам.

— Да, госпожо.

Джонстън даде на носача две банкноти по двайсет долара.

Младежът се усмихна и си тръгна.

Вторият носач също получи солиден бакшиш и излезе, като остави и багажа, и количката, и затвори вратата след себе си.

Веднага щом останаха насаме, Джонстън отвори куфарчето си и й подаде някакви книжа.

— Прочетете внимателно, преди да подпишете — каза той. — Не искаме пак да се отметнете от решението си. Когато си тръгна оттук, и „Сейнт Килда“ си тръгва. Оставате сама.

— Точно затова прекъсвам отношенията си със „Сейнт Килда“ — каза Джил. — Работя по-добре сама.

— Изборът си е ваш. — Джонстън звучеше отегчен.

Тя взе книжата и ги разлисти, като се постара да вдигне достатъчно шум, за да се чуе от онзи, който я подслушва. После се зачете.

Джонстън отвори куфарчето си отново, постави пръст пред устните си и й подаде кожена папка.

Тя за малко да я изтърве.

— Много тежки думи има тук.

— Един от партньорите в „Сейнт Килда“ е съдия — каза Джонстън. — Ако имате нужда от тълкуване на някой правен термин, само ми кажете.

— Засега се справям.

Тя отвори папката и видя вътре джобен компютър „Блекбъри“, „Колт Удсмън“, два пълнителя и пет банкноти по сто долара. Повдигна вежди.

— Обяснете ми точка трета в параграф втори — каза тя. Джонстън се впусна в многословна импровизация и тя се зае да провери оръжието, бързо и внимателно, като знаеше, че гласът му ще заглуши евентуален шум.

Откъде е знаел Зак, че това е подходящото оръжие за мен? — запита се мислено Джил. — Дали го пише в досието ми? Аз ли съм му казвала?

Да не би да чете мислите ми?

Какво значение има? — укори се тя сама. — Пистолетът е тук и мога да го използвам и със затворени очи.

— Добре, вече разбрах — каза тя, докато внимателно оставяше незаредения пистолет, двата пълнителя, телефона и парите на леглото. — Никога повече няма да потърся услугите на „Сейнт Килда“. — Върна му празната папка. — Имате ли химикал?

— Разбира се.

Тя подписа, мъжът сложи и своя подпис и всичко бе приключено.

— Ето вашето копие — каза Джонстън и й подаде два документа, вместо един. — Късмет, госпожице Брек — добави той, докато излизаше през вратата. — Без „Сейнт Килда“ ще имате нужда от него.

Вратата хлопна категорично зад гърба му.

Джил се загледа в тънкия полуавтоматичен пистолет с дълго дуло и двата заредени пълнителя, които лежаха върху прасковените чаршафи на леглото. Надяваше се, че този „късмет“ ще й бъде достатъчен.

— Къде ли оставих дистанционното за телевизора? — възкликна тя на глас. — Би трябвало да го връзват за нещо.

Започна да хвърля възглавници на леглото, докато затрупа сателитния си телефон.

— О, ето го.

Включи телевизора на канала, който предаваше прогнозата за времето двайсет и четири часа на ден, увеличи звука и се върна на леглото. Пъхна единия от пълнителите на мястото му в пистолета, но не завъртя барабана. Прибра другия пълнител, пистолета и парите в чантичката си за кръста. Когато излизаше от хотела, щеше да носи сателитния си телефон в ръка, като човек, който чака обаждане. След това можеше да го остави на предната седалка.

Телефонът „Блекбъри“ й бе познат. Използваха такива устройства в някои от екипите по реката, за които бе работила.

Сгъна копието от прекратения договор със „Сейнт Килда“ и го пъхна в чантичката. Вторият лист хартия бе по-интересен. Седна на леглото, за да прочете напечатаното послание.

Джил,

Зак ми каза, че си използвала такъв пистолет, преди да идеш в колежа. Патроните са двайсет и втори калибър с кухи върхове. Противникът едва ли ще се изненада, че носиш оръжие. Ако е така, значи наистина е много глупав.

Дай сто долара на управителя. Използвай другите за гориво и храна по пътя.

Звуковите сигнали на компютъра са изключени. Проверявай го визуално на всеки десет минути. Ако има клетъчно покритие, можеш да ми пратиш текстово съобщение. Адресът ми е запаметен на първо място. Следващият е на Зак. „Блекбъри“ е снабден с устройство за следене и подслушване, също като това на противника в сателитния ти телефон.

Ако нещата сериозно се объркат, само извикай.

Мери е подготвена да те чака като твоя приятелка на сателитния ти телефон. Използвай моя номер, после натисни бутона със звездичката. Разговорът ще бъде прехвърлен към нея. Постарай се да спазваш протокола, който сте обсъдили снощи със Зак.

Джил се усмихна, като си спомни какво още бяха правили, докато обсъждаха „протокола“.

Докладвай на „приятелката“ си по сателитния телефон на всеки два часа. Още по-добре би било на всеки час. Ще те подслушват, но така или иначе очакват от теб да поддържаш някаква връзка с човека за втората половина от картините.

Ние ще бъдем с теб през цялото време. Зак ще бъде отгоре, а другите ще са на земята, на не повече от четири минути разстояние.

Когато противникът се свърже с теб, изпрати ми съобщение, ако можеш. Или просто си говори сама на глас близо до „Блекбъри“. И двата начина стават.

Хвърли този лист в тоалетната и пусни водата. Не забравяй, че противникът може да те наблюдава от мига, в който излезеш от стаята, затова не излизай от ролята си.

Дж. Ф.

Джил препрочете съобщението и го хвърли в тоалетната. Хартията се разтвори, сякаш бе попаднала в киселина. Пусна водата и отиде да довърши приготвянето на багажа си.

Когато приключи, провери телефона. Никакви съобщения. Набързо натъпка раницата си, сложи пистолета и резервния пълнител в чантичката за кръста си, добави „Блекбъри“ и беше готова за тръгване.

Или поне така смяташе.

Също като на реката. Наблюдаваш, претегляш всичко, после решаваш. Адреналинът ти харесва, нали така?

Да, но само когато аз държа греблата. Точно сега се нося по много мътни води и без никакво гребло.

Усещането никак не й допадаше.

А нямаше какво друго да стори, освен да се предаде.

Но тя не бе от хората, които се предават лесно.

Пое си въздух бавно и дълбоко, постави сателитния телефон върху количката с багажа и внимателно я избута в коридора и после — в асансьора. След минутка вече бе пред бюрото на управителя. Там седеше симпатичен мъж, на чиято табелка пишеше Едуардо и беше посочен родният му град — Богота, Колумбия.

— Имате ли лист, химикал и плик, който мога да залепя? — попита тя.

— Разбира се.

— Благодаря ви.

Тя написа нещо набързо, пъхна листа в плика, залепи го и го подаде на управителя.

— Това е за началника на охраната.

Едуардо кимна.

— Имате вид на човек, който непрекъснато приема подобни молби — отбеляза Джил.

Той само вдигна небрежно рамене, както бе типично за хората, родени доста на юг от мексиканската граница.

— В моята родина подобни предпазни мерки са обичайни за бизнеса.

— Явно светът наистина става все по-малък с всеки изминал ден — усмихна се тя през зъби.

— Разписките за багажа ви вече са предадени на началника на охраната на „Златното руно“ — каза управителят.

— Добре. Когато се обадя, човекът, когото описвам тук — тя потупа плика в ръката си, — ще се представи на шефа на охраната и куфарите ще му бъдат предадени лично. Но нищо не бива да става, преди да се обадя.

Едуардо кимна.

— Ако ви се обадя и ви кажа да промените каквото и да било в плана — продължи тя, — затворете и незабавно се обадете на полицията в Лас Вегас.

— Разбира се. Само попълнете номера на шофьорската си книжка и подпишете договора за наем на колата, всичко ще бъде наред.

Тя извади платненото си портмоне от чантичката на кръста, намери шофьорската си книжка, попълни номера и подписа.

— Благодаря ви, госпожице Брек — каза Едуардо и й подаде договора за наем. — Колата ви е отпред и ви очаква. Имате ли нужда от помощ за багажа?

— Не, благодаря. — Джил извади стодоларова банкнота от чантичката на кръста си и каза: — Благодаря ви за услугата.

— Няма никакъв проблем — отвърна мъжът и прибра банкнотата в джоба си. — Лек път.

Джил се засмя, но звукът изобщо не беше радостен.

— Да, би било хубаво.

Но не очакваше пътят да се окаже лек.