Елизабет Лоуел
Цената на измамата (74)

74.

Лас Вегас

Седемнайсети септември, 2:15 ч.

Джил лежеше до Зак, обляна в пот и изгаряща от страст. Сред шепот на нежни думи и с преплетени тела, те се бяха изкатерили по дългия склон на чувствеността до стръмните скали на върха. После се бяха хвърлили заедно в бездна от пламък и се бяха приземили сред омачканите чаршафи, вкопчени един в друг.

Когато и двамата престанаха да треперят и вече можеха да си поемат дъх, той я целуна с нежност, от която в очите й се появиха сълзи.

— Трябва да тръгваш — каза той тихо. — Сега.

Тялото й се стегна около него.

— Имаме цели часове.

— Трябва да поспиш, иначе няма да си готова за онова, което има да се случва утре.

— Мога да мина и с много по-малко сън.

— Ако не тръгнеш сега — каза Зак, — ще те задържа тук и по дяволите всичко.

Джил се вгледа в очите му и разбра, че говори истината. Изкушението предизвика силна тръпка в тялото й, която нямаше нищо общо със страстта. После тя затвори очи и бавно и с нежелание се откъсна от него.

— Кажи ми го пак, когато мине утрешният ден — каза тя и стъпи на крака.

Зак понечи да отвърне, че утрешният ден е само едно очакване, не и нещо гарантирано. Изразът на лицето й му подсказа, че тя вече го знае.

— Когато мине утрешният ден — каза той.

Думите му можеха да се тълкуват като предупреждение, съгласие или обещание. Тя не знаеше кое от всичко това бяха.

Но знаеше, че не бива да пита.

Тихо се измъкна от стаята, която споделяха, и отиде в празната. Много внимателно затвори вратата помежду им. Сателитният й телефон бе там, където го бе оставила, потънал сред куп големи и пухкави възглавници.

Всичко ще мине добре, каза си тя наум.

Ще имаме време, след като мине утрешният ден.

Нали?

Когато се мушна в леглото, завивките й се сториха ледени като страха й.