Елизабет Лоуел
Цената на измамата (66)

66.

Лас Вегас

Шестнайсети септември, 17:05 ч.

Зак огледа оживеното фоайе на „Златното руно“. Огромният резервоар с вода, в която циркулираше златен прах, беше мощен магнит. Хората се тълпяха да гледат как гигантско овче руно извлича златото от водата, докато цялото руно заблести като легендарния си съименник. Този метод за улавяне на златните песъчинки бе стар колкото и легендата. Ако се съдеше по вида на руното, то явно наближаваше края на цикъла.

В хотела нямаше свободни стаи и така бе още от деня, в който бе отворил врати. Едно от предимствата да работиш за „Сейнт Килда“ бе, че винаги можеше да се уредиш със стая почти навсякъде, по всяко време, независимо дали става дума за забутан квартал или за луксозна мансарда. Някой винаги познаваше подходящ човек, който пък на свой ред познаваше когото трябва.

В този случай човекът, на когото бе оказана услуга, беше Шейн Танънхил, собственикът на величествения комплекс от стъкло, злато и черна стомана, наречен „Златното руно“. А името на Танънхил бе убедило нужния човек от организаторите на търга да позволи на личните гости на собственика на хотела да видят част от картините преди официалното им предварително показване на следващия ден.

Картините на Томас Дънстан по-точно.

Това не беше нещо извънредно. В крайна сметка картините бяха тук, за да бъдат огледани предварително. Това бе съвсем нормално за протокола на всеки търг. Зак просто искаше да е сигурен, че никой няма да им попречи да огледат ръбовете, които оставаха под рамките на картините.

Имаше лошо предчувствие за тази операция.

Все си повтаряше, че то сигурно се дължи на факта, че е лично обвързан с клиента и затова е по-изнервен, но и сам не вярваше на това.

Нещо и някъде в големия план на събитията караше цялата операция да върви към провал.

Знаеше го.

Просто не можеше да определи как, кой, къде или кога.

Обаждането на Фароу никак не му помогна. Фактът, че толкова милиони бяха заложени от страна на човек с такова политическо влияние като Тал Крофърд, само изнерви още повече Зак. Когато нулите започнеха да се умножават, хората направо полудяваха.

— Какво е „стандартно настаняване с бодигард“? — попита Джил, седнала до него във фоайето.

— Две стаи с врата помежду им. — Само едното от леглата ще бъде използвано, освен ако не го изтърбушим съвсем. Тогава ще използваме и другото.

Но подобни мисли бяха недопустими. Трябваше да се съсредоточи върху операцията, а не да мисли за слабините си.

— Предполагам, че свързващата врата остава отворена, така ли? — попита тя.

— Винаги. — Зак погледна часовника си. — Надявам се, че човекът от администрацията на търга ще се появи скоро. Прекалено стар съм, за да преживявам само на сандвичи и закуски. Независимо какво твърдят рекламите, захарта, солта и мазнините не са основни хранителни групи.

Джил разгърна каталога на търга и отново се загледа в него. И тя като Зак се надяваше, че скоро ще видят картините.

Не преставаше да се пита дали не сънува.

— Още не мога да повярвам — каза тихо тя. — Пет до осем милиона долара. За картина.

— Не забравяй какво каза Фрост — очакванията в артистичните среди са за десет милиона за по-големите платна. За всяко.

— Това обичайна практика ли е? — попита тя.

— Кое?

— Да има толкова слухове, които на практика определят за някои картини много по-висока цена от посочената в каталога.

— Нарича се възбуждане на духовете и колкото по-силно е, толкова по-добре. Каталогът не е нищо друго, освен прогноза за бъдещото наддаване. — Стомахът на Зак изкъркори. Хапването на крак в заведение за бързо хранене бе отличен начин да си останеш гладен.

— Чу какво си приказваха онези двамата там — каза Джил и посочи към рецепцията на „Златното руно“, пред която гостите се редяха търпеливо на дълга опашка, за да имат възможността да се настанят в най-луксозния хотел, казино и търговски мегаплекс в Лас Вегас. — Говореха за десет милиона за платно на Дънстан на търга в неделя, сякаш това вече е факт.

— В добрия случай, картините могат и да надскочат най-високата очаквана цена — обади се Зак.

— А сега случаят такъв ли е?

— Бих могъл да изтъкна доводи и за, и против. — Той се намръщи и се замисли за разговорите, които бе дочул, докато с Джил се редяха на опашката пред рецепцията. Много хора бяха дошли заради търга, а не да играят в казиното. — Но ти имаш право. Почти всички споменават десет милиона за картина на Дънстан. Това ме кара да се замисля.

— За какво?

Зак продължи да наблюдава хората, които се тълпяха във фоайето. Служителите на охраната бяха добре облечени и невидими за всеки, който не знаеше, че в Лас Вегас въоръжените охранители бяха навсякъде. Огромната част от малките електронни предаватели в ушите на мъжете не бяха просто телефонни слушалки.

Лесно можеше да се различат потенциалните купувачи от онези, които се надяваха да продадат нещо. Продавачите не стискаха омачкани каталози. Но независимо дали бяха купувачи или продавачи, наоколо цареше радостно очакване, вълнение, породено от факта, че се намираш на мястото, където ще бъде написана нова страница в историята на изкуството.

Всичко това караше косъмчетата по врата на Зак да настръхват.

— Какво има? — тихо попита Джил.

— Питам се доколко е нагласен този търг.

— Това също е един от предметите, които липсваха в образованието ми по изящни изкуства — иронично подхвърли тя.

— Кое?

— Нагласените търгове.

— Всеки търг може да бъде нагласен — обясни той, като си мислеше за онова, което Фароу му бе разказал за проучванията на Лейн. — Скритият „под“ за някои от експонатите е любима тактика.

— А какво значи това?

— Да кажем, че аукционерът и притежателят на няколко картини са се разбрали, че никоя картина на този конкретен собственик няма да бъде продадена за по-малко от, да речем, пет милиона. Или пък купувачът и аукционерът са се споразумели за една минимална цена. Обикновено „подът“ се обявява пред всички, за да го знаят. Ако не се стигне до него, тогава картината или експонатът просто се изтеглят. Това е законно и съвсем явно.

— А когато подът е скрит? — попита тя.

— Тогава е незаконно — каза Зак. — Това може да включва подставени лица в тълпата от наддаващи или фалшиви сигнали от телефонните участници, или пък спечелили търга, които просто тихомълком се отказват от картината и не я вземат, след като вече в пресата са излезли заглавия за рекордната й цена — всичко това или отделни тактики могат да бъдат използвани, за да се гарантира, че подът ще бъде достигнат, а вероятно и надминат.

Джил се намръщи.

— Разбирам защо продавачът би искал висока цена. Каква е изгодата за купувача, ако тъкмо той се опитва да нагласи всичко?

— Данъчни облекчения. Колкото по-висока е продажната цена на експоната, толкова по-голяма е данъчната отстъпка, ако бъде направено дарение. Когато всички участват в споразумението, продавачът получава солидна комисиона, за да плати данък печалба върху картината, която печалба всъщност никога не е реализирана, но въпреки това, подлежи на облагане с данък. Или пък продавачът може да дари други картини при надутите цени и да се окаже, че няма нужда да плаща данъци за печалбата, която е реализирал при продажбата на тези картини.

— Направо ме заболя глава — обади се Джил.

Той сви рамене.

— Това са само няколко от триковете, които се използват за предварително нагласяване на продажната цена. Когато на служителите в отдел „Проучвания“ на „Сейнт Килда“ им остане малко време, ще се заемат с проверка и ще разберат колко реални са парите, които собствениците на картини на Дънстан са вложили в колекцията си. Обзалагам се, че поне един от тях няма и една десета от продажната цена на платната си, които ще излязат на предстоящия търг. Останалото е само голяма пушилка и трескаво очакване. Има достатъчно начини да се напомпа цената, особено по време на търг.

— Това често ли се случва? — попита тя.

— Имаш предвид дали е обичайна практика? Не. Дали е нещо, за което винаги трябва да се внимава при един търг? О, да. Милиони долари минават от едни ръце в други само с едно удряне на чукчето или повдигане на вежда. Всеки ловък водещ на търг или опитен участник може да прикрие най-различни задкулисни трикове. Понякога не е нагласен целият търг, а само отделни партиди. Много трудно се доказва и накрая всички са доволни.

— Значи една дузина нови картини на Дънстан няма да се посрещнат благосклонно, ако играта вече е измислена.

Зак се усмихна леко.

— Ще им се зарадват колкото и на лисица в кокошарник.

Един млад мъж, облечен в скъп костюм и с измъчен израз на лицето, се приближи до тях.

— Ето, започваме — каза тихо Зак. — Запомни, ние сме представители на потенциален участник в търга, нищо повече. Господин и госпожа Арлингтън.

— Поредният маскарад. Фантастично.

— Искаш ли да изчакаш в апартамента? Мога да се погрижа.

— Мислех, че се притесняваш да ме оставяш сама.

— Няма да си сама — каза той, докато оглеждаше тълпата. — „Сейнт Килда“ има оперативни служители в града, така че ако някой прошепне името на агенцията в ухото ти или спомене Фароу по име, прави каквото ти казва, включително и да хукнеш към вратата или да залегнеш на пода.

Тя си пое дълбоко дъх и се приготви да скочи в непознати бързеи.

— Ще те следвам плътно в лъжата.

— Това е само претекст, а не лъжа. Нараняваш деликатните ми чувства.

Смехът й премина в лека кашлица, когато младият човек спря пред тях.

— Господин Арлингтън? Аз съм Джейс Уилър. Времето ми е крайно ограничено, както разбирате. — Той им се усмихна измъчено. — Както вече ви е обяснено, картините все още не са изложени публично…

— Няма проблем — прекъсна го Зак с любезна усмивка. — С моята партньорка сме свикнали със студиата на художниците. Няма нищо по-разхвърляно от тях.

Джейс опита отново.

— Наистина бихте имали по-добра възможност да разгледате картините утре, когато ги преместим отсреща, в голямата бална зала.

— Ако не харесаме нищо при днешния оглед, изобщо няма да бъдем тук утре, защото клиентът ни няма да наддава — каза Зак. Усмивката му разкриваше много повече зъби от тази на Джейс.

— Ясно. — Джейс изпъна сакото си. — Вашият клиент се интересува най-вече от Дънстан, така ли?

— Да — отвърна Джил. Нейната усмивка също бе по-скоро строга, отколкото дружелюбна. Беше й омръзнало да е невидима за търговците, когато Зак беше наблизо.

— Надявам се, че клиентът ви разполага с много пари — обърна се Джейс към Зак. — Точно тези картини предизвикват голям интерес.

— Клиентът ни никога не се тревожи за парите — каза Джил, — а само как да получи онова, което иска.

— А той иска картини на Дънстан, но само ако са от най-високо качество — добави Зак.

— Не си спомням да съм виждал попълнена финансова декларация от клиент, представляван от вас — обади се Джейс.

— Няма да има никаква нужда от финансова декларация, освен ако днес не видим нещо, което да ни хареса — внимателно поясни Зак. — Или е нужно финансово проучване само за да се видят предварително картините?

— Хм, не, разбира се, че не — побърза да каже Джейс.

Зак чакаше.

Младежът се предаде и ги поведе по дълъг и тесен коридор до една заседателна зала, която бе претъпкана с десетки стативи, на които имаше картини.

— Само две от платната на Дънстан са тук в момента — каза Джейс. — Другите все още се разопаковат.

— Ако имате късмет, ще видим нещо интересно в тези, които вече са извадени — хладно отсече Джил. — Иначе ще трябва да побързате с разопаковането на другите две.

Джейс изпъна рамене, но не каза нищо.