Елизабет Лоуел
Цената на измамата (51)

51.

Таос

Шестнайсети септември, 1:18 ч.

Една полицейска кола бе спряла встрани от портата на улицата. Сирената бе изключена, но синьо-червената сигнална лампа продължаваше да предупреждава за опасност. Един полицай с мегафон приканваше любопитните съседи да се прибират по домовете си още щом се появяваха на улицата.

Мощният дизелов двигател на пожарната кола заръмжа с двойна сила, когато шофьорът включи вътрешните помпи. Защитени зад силните струи вода от маркуча, двама пожарникари в специални екипи и каски на главите се приближиха към горящата кола. Водата съскаше върху горещата стомана и се превръщаше в пара, която се смесваше с кълбетата черен дим. Друг пожарникар се втурна напред с брадва в ръка, замахна и строши стъклата на страничните врати.

Пламъците започнаха да стихват, потушени от водата. Много бързо взетата под наем кола се превърна в грозна и съскаща развалина. Носеше се миризма на химикали и пара. Отделни участъци все още упорито тлееха.

Джил чу как Зак води тичешком медицинските лица в къщата. Тъй като досега се бе справяла на затихващата светлина от огъня, тя светна лампите в коридора. При липсата на пламъците, които придаваха цвят на кожата му, Фрост й се стори почти прозрачен. Тя се изправи и отстъпи мястото си на медицинските лица.

Една жена клекна до Фрост, за да го прегледа. В това време мъжът с нея се свърза по радиостанцията с болницата и започна да им препредава какви са жизнените му показатели, които жената му съобщаваше.

За миг Джил почувства замайване. Заради пушека, адреналина, страха или всичко накуп. Зак я прегърна през кръста, за да я подкрепи.

— Добре ли си? — попита той.

— Само си поемам дъх.

— Имаш кръв по себе си.

Тя погледна ръцете си и разсеяно ги избърса в джинсите.

— По Фрост има много повече.

Зак я поведе по коридора към малката всекидневна.

— Полицаите, които преследват нападателя, много скоро ще се откажат и ще се върнат да ни разпитват. Ако са добри, ще ни разделят, за да чуят версията на всеки.

— Е?

— Кажи им всичко, освен онова, което мислим за картините ти — тихо каза той. — Дошли сме тук само за да получим оценка от Фрост. Ясно? Просто оценка. Не споменавай за „Сейнт Килда“, смъртната заплаха или за подозренията за смъртта на пралеля ти, само за картините и експертната им оценка.

Откъм коридора чуха женски глас.

— Някой от вас роднина ли е на този човек?

Зак се върна в коридора.

— Доколкото знам, има дъщеря в Санта Фе. Аз съм му стар приятел. Какво ви е нужно?

— Пациентът е слаб, но иска да говори с вас — каза жената. — По-добре да го направи, преди да го преместим.

Зак разбра онова, което жената премълча. Това можеше да се окаже последният шанс да поговори с Гарлънд Фрост.

Когато Джил дойде в коридора, тя завари Зак коленичил до Фрост. По-възрастният мъж се пресегна немощно. Кислородна маска бе закрепена под носа му и закриваше част от устата му. Устните му помръдваха.

Зак пое невероятно студените му пръсти в топлата си длан. Наведе се и приближи ухото си до устните му.

— … стн… ъм… нт… он… тм…

Фрост повтаряше звуците отново и отново. Ръката му потръпваше в дланта на Зак.

Зак усети как палецът на Фрост го побутва лекичко. Пусна ръката му. Китката на възрастния мъж трепереше, когато завря палеца си под носа на Зак.

— Казваш, че си добре ли? — попита Зак.

Фрост поклати отрицателно глава. Изрече беззвучно някаква дума.

— Още кислород? — опита се да налучка Джил.

Същото болезнено поклащане на главата. Той простена и отново вирна палец нагоре, като се взираше в очите на Зак, сякаш искаше ученикът му да прочете мислите му.

Изведнъж Фрост се отпусна напълно.

— Не — приглушено изрече Зак. — Не, по дяволите!

Допря пръсти до вената на врата на Фрост и усети пулса. Слаб, но все още го имаше.

— Закарайте го в болница — обърна се той към медицинските служители. — Веднага.

В същия миг мъжът от линейката извика на пожарникарите. Двама мъже веднага скочиха на камиона и изтичаха към къщата с приготвена носилка. Натовариха Фрост и го пренесоха покрай изгорялата кола към линейката.

— Отиваме в болница „Хоули Крос“ — каза жената. — Ако успеете да намерите дъщерята, кажете й да дойде там по-бързо.

Зак стисна зъби заради онова, което не бе изречено.

— Ще й кажа.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за стрелбата — каза един полицай, който тъкмо влизаше през отворената врата.

— Говорете първо с нея — каза Зак и посочи с палец към Джил. — Аз трябва да се обадя на най-близкия роднина.