Елизабет Лоуел
Цената на измамата (22)

22.

Ранчото Брек

Четиринайсети септември, 13:58 ч.

Без да каже нищо повече, Джил разопакова и други картини и ги облегна на стената.

Зак също остана мълчалив.

Картините бяха пленителни.

По дяволите. Фрост ще бъде на седмото небе, като зърне дори само една от тях. Дванайсет си е направо чудо.

Платната бяха с различни размери от двайсет на трийсет сантиметра до седемдесет и пет на сто. Само платно и подрамки, без специални рамки отгоре. Ако бяха творби на Дънстан, определено струваха толкова, че и доста, иначе разумни хора биха убили заради тях.

— Модести сама ли е живяла? Без никого? — успя да попита той накрая.

— Нямаше никого, след като мама почина, а аз заминах.

— Била е сама, а е крила тези неща. Лудост — измърмори той.

— Вятърът по тези краища може да те подлуди леко понякога.

Той се загледа в невероятните картини.

— Това съвсем не е леко.

— Модести нямаше нито време, нито търпение за изкуството. Беше прекалено заета да оцелява.

След тези думи Джил разопакова и последните две картини и ги остави до стената.

— Свети боже — издиша шумно Зак. Ако са и наполовина толкова добри, колкото изглеждат…

С истинско благоговение той вдигна едно платно наслуки и го занесе на по-добра светлина, за да го разгледа. Първото впечатление бе за изкусна работа с четката и прецизна техника.

Както и за онова, хвърлящо те в екстаз, невъзможно да бъде определено нещо, наречено величавост.

Картината изобразяваше първите плахи опити на модерния Запад да завладее Дивия запад. Закътана в подножието на сух и скалист хълм, бе избуяла зеленина, а заедно с нея и бензиностанция, която сигурно е била стряскаща новост по времето, когато е била рисувана картината. Въпреки натрапването на новото в стария свят — или може би тъкмо заради това — платното поразяваше с простора, изолацията и усещането за безвремие. Обърна картината откъм гърба. „Индиански извори“.

Взе наслуки друго платно. То представляваше безукорно нарисуван пейзаж, в който от самотен скален ръб се разстилаше в далечината панорамата на равнинна и хълмиста пустош. Под скалата имаше хижа, която бе толкова малка, че изглеждаше направо незначителна на фона на обширната земя. Една човешка фигура — жена с дълга червена пола и бяла блуза — носеше кофа вода от извора.

Фигурата по-скоро бе загатната, отколкото нарисувана, само няколко движения на четката, добавени към суровата красота на земята, които нашепваха за човешката цена на покоряването на самотния, сух планински Запад.

— Това е прекрасна картина — отбеляза Зак след минутка. — Разбира се, и моето мнение не струва много повече от твоето на пазара на изкуството.

— Моето обучение включваше изящни изкуства. Жанровата живопис на Запада никога не е била споменавана.

— Да, сигурно. Европа, модернизъм, минимализъм или нищо такова. С изключение може би на Джорджия О’Кийфи, и то само ако притиснеш до стената някой от професорите и започнеш да му дереш кожата на тънки ивици, докато не започне да моли за милост.

— Звучиш, сякаш си посещавал моите курсове — каза Джил.

— Образованието ми не беше толкова ортодоксално, но преподавателят беше първокласен. — И истински кучи син. Зак наведе платното, така че слънчевата светлина да го огрее от всички възможни ъгли, после ловко го обърна, за да го погледне отзад. — Няма подпис. И тук.

— Никоя не е подписана.

Взе друга картина. Отново пейзаж, също толкова великолепен в техническо отношение и динамичен не по-малко от другите, вибриращ от време, пространство и дълбочина, въплъщаващ тръпката и вълнението от това да изпиташ силите си срещу непознатата, непокорена земя. От него се излъчваше духът на мъжествеността, дълго преди Хемингуей да го издигне в култ и да го превърне в запазен знак на класическото изкуство на Запада.

Този път няколко пестеливи движения на четката бяха изобразили жена с бледа пола, развята от вятъра, обърната с гръб към художника и взряна в пустата земя и безкрайното небе. И тук фигурата бе много дребна в контекста на картината, но все пак без жената платното нямаше да е толкова въздействащо. По един деликатен начин тя се явяваше фокусът, който позволяваше на картината да се издигне над обикновеното изображение на пейзаж.

Зак погледна гърба й. На дървената летвичка, която опъваше платното, бе написано с печатни букви заглавието. „Непобедима сила“.

— Амин — каза тихо той.

Джил надникна над рамото му.

— Тази е от любимите ми. Художникът майсторски е уловил зашеметяващата откъснатост от света на тази земя.

— Всички ли са толкова добри? — попита Зак и погледна към наредените до стената картини.

— Не знам какво би казал експерт, но според мен, да. Може и да не са по вкуса на всекиго, но пък така е и с всичко останало.

— Има различни вкусове, но има и вътрешно прозрение.

Вдигна картината високо и я разгледа от край до край, отпред и отзад, отвсякъде. Нямаше подпис.

— Виждал съм няколко картини на Дънстан — каза Зак. Всеки ден, ден след ден, но това беше преди години. От цялата колекция творби на западното изкуство на Фрост, както и от всички картини, които бяха минали през галериите му, платната на Дънстан бяха харесали най-много на Зак. Както и на Фрост. Старецът не искаше да се раздели с двете си картини, независимо колко му предлагаха.

— Е? — нетърпеливо го подкани тя.

— Видяното тук напълно отговаря на спомените ми за творбите му. Но не си спомням колко често е вмъквал човешки фигури в пейзажите си. — Определено не и в повечето от тях. — Пейзажът е много силно въздействащ. — Направо невероятен. — Най-малкото е произведение на много талантлив художник.

— Значи определено струва нещо.

— Както вече казах, изкуството е странен бизнес. — Зак внимателно отмести платното. — Липсата на подпис затруднява силно определянето на картината като произведение на конкретен творец, още повече ако става дума за култова фигура като Дънстан. Модести споменавала ли е някога, че може да са на Дънстан? Може да са били работни скици за по-големи студийни платна. Много художници не подписват скиците си.

— Единственото, което Модести е казвала за тях, е, че сестра й, любовницата на Дънстан, ги е наричала „двайсет и седем години лош късмет“.

— Това не е ли старо поверие за счупени огледала, черни котки и други подобни?

— Винаги съм се питала дали това не е било времето, през което Джъстин е познавала Дънстан — отвърна Джил.

— Майка ти негово дете ли е била?

Тя само сви рамене.

— Няма нищо, записано в семейната библия. Майка ми е отбелязана като Морийн Брек, дъщеря на Джъстин Брек. Няма споменат баща. От редките случаи, в които майка ми и Модести говореха за баба ми, останах с впечатление, че майка ми може да е била дете на няколко човека.

— Много съвременна връзка — иронично отбеляза Зак.

— По-скоро винаги, когато Джъстин и Дънстан се разделяли след шумен скандал, тя започвала връзка с някой друг художник. Но винаги се е връщала при Дънстан. До последния скандал, когато се озовали в затвора.

— За непристойно поведение в нетрезво състояние ли?

— Казаха ми, че се е опитала да го убие.

Тъмните вежди на Зак се повдигнаха нагоре.

— Никога не ядосвай жена от рода Брек, така ли?

— Не го забравяй — леко се усмихна Джил. — След като излязла от затвора, Джъстин заживяла в ранчото с много по-младата си сестра и дъщеря си.

— Помня, че съм чел някъде, че Дънстан се обесил в затвора — каза Зак.

— Както вече казах, не е добра идея да ни ядосват.

Зак се усмихна леко.

— Наистина произхождаш от стар род на самотни и упорити жени, нали?

Джил го погледна право в очите.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо.

Той погледна платното в ръцете си.

— Питам се как ли би го описал художникът, който го е нарисувал.

— Жените от рода Брек сами определят правилата в живота си, вършат каквото намерят за добре и като цяло не приемат заповеди от никого — каза Джил. — Но на мен никога не ми е пречело да живея сама, поне не и до онази вечер.

Той остави настрана картината и започна да се разхожда напред-назад пред редицата от платна, облегнати до стената. Дори и при третата обиколка, всяка картина му се струваше по-великолепна от предишната.

Изумителна.

— Да си забравила да споделиш нещо, когато си поговорихме снощи? — попита той, все така загледан в картините. — Имена, телефони, собственици на галерии, стари гаджета, място, откъдето да започнем да търсим връзка между теб и онзи любител на изкуството в Мескит? Защото така, както стоят нещата сега, трябва да проучваме галериите, собствениците им и търговците. Ако заплахата идва от другаде, значи сме в съвсем грешна посока.

Джил се намръщи към картините, замисли се, после поклати глава.

— Не мога да ти помогна.

— А какво ще кажеш за старите си гаджета?

— Нищо.

— Никога не си имала гадже?

— Никога не е имало мъж, който да не си е тръгвал с облекчение. Както вече изтъкна сам, жените от рода Брек изобщо не са свикнали да ги командват.

— Значи предпочиташ камшик и кожени ремъци в леглото?

Тя остана със зяпнала уста.

— Няма значение — продължи Зак, като се мъчеше да сдържи смеха си. — Оттеглям въпроса си. Засега ще продължим с връзките в сферата на изкуството. Ако нищо не се получи, тогава ще се върна и отново ще те разпитвам.

— Ще се върнеш ли?

— Да. Ще те закарам на сигурно място, охранявано от „Сейнт Килда“ и…

— Не — прекъсна го тя. — Картините са мои. Оставам с тях.

— Ти си прекалено не… хм, прозрачна — поправи се бързо Зак.

— Какво имаш предвид?

— По-добър лъжец съм от теб.

— Е, това вече много ме успокои — иронично отбеляза тя.

— Не харесваш лъжците ли?

— Не.

Той кимна.

— Това доказва тезата ми.

— За какво говориш?

— Ти си изкарваш прехраната, като се спускаш по реките. Не харесваш лъжците и не можеш да заблудиш никого.

— И какво от това?

— По-добре е да не си заедно с професионален лъжец, защото иначе ще се налага да лъжеш наравно с мен. — Той се усмихна нежно на озадаченото й изражение. — Не се тревожи, можеш да повериш картините на „Сейнт Килда“. Ние лъжем само в изгода на клиентите си. Тогава можем да вдигаме пушилка наравно с най-добрите в занаята.

— Джо Фароу не спомена нищо за задържането ми под стража някъде.

— Беше малко зает по онова време, помниш ли? Жена му тъкмо раждаше. — Зак се загледа в нея с присвити очи, преценявайки колко силно е решена да остане с картините. — Такова нещо е способно да разсее доста един мъж.

— Ти да не си експерт в това отношение?

— Не, за бога. Но знам как бих се чувствал на негово място. Много ще ти хареса в убежището. Добра храна, плувен басейн, всички удобства.

Зак решително грабна една картина и се зае да я разглежда от всички страни.

Спорът бе приключен.

Джил понечи да възрази, после просто му обърна гръб и тръгна навън към пикапа. Разви коженото му яке, което бе увито около чантичката й за кръста, измъкна сателитния си телефон и набра номера, който вече помнеше наизуст.

— Джо Фароу, ако обичате — ясно изрече тя. — Обажда се Джилиън Брек.