Елизабет Лоуел
Цената на измамата (77)

77.

Индиански извори, Невада

Седемнайсети септември, 18:16 ч.

Джил се облегна на колата и изчака бензинът да потече през очукания метален накрайник. Дългата и права магистрала, до която бе построена бензиностанцията, пресичаше ветрилообразна наносна долина, която се спускаше грациозно от планините към пустинята. Дори и само гледката на сухите била и сенчестите клисури на планините бе достатъчна, за да облекчи напрежението й. Знаеше, че за някои хора пустинята бе страшна, а за други — отегчителна. За нея тя бе чиста, пуста, нашепваше за безкрайността, в която умът и душата можеха да бродят свободно.

Копнееше да нарисува тази земя почти толкова силно, колкото и отново да докосне Зак. Не знаеше дали това е добре, или зле. Знаеше само, че е също толкова истинско, колкото и металните кули върху сухата земя, върху чиито рамене трептяха жици, носещи електричество.

И самата магистрала бе натрапник тук, но не колкото тежките жици, които висяха от металните кули. Тя се загледа през тях към величествения пуст и див пейзаж, който Томас Дънстан — или баба й — бе уловил толкова умело.

Вдясно от кадилака няколко тополи докосваха извивките на вятъра с пърхащите си листенца. Потрепващата зеленина показваше на всички наличието на вода в сухата земя. Тополите са били тук и когато е била нарисувана картината „Индиански извори“. Те още бяха тук, все така потрепваха, все така свидетелстваха за хладната вода в сухата и безпощадна пустош.

Джил се огледа наоколо, като се опитваше да види пейзажа през очите на баба си. Ако не се броят електрическите жици, околността се бе променила много малко от времето, когато е било нарисувано платното „Индиански извори“. От паянтова дървена постройка с две стари помпи бензиностанцията се бе превърнала в брулен от пясъка и слънцето метален павилион с четири помпи отпред, но дърветата и поредицата малки извори в полите на планината бяха същите.

Къде си, Зак?

На три хиляди метра височина.

Някъде.

Далеч.

Какво толкова? Прекарала съм сама по-голямата част от живота си.

Но със смъртните заплахи бе трудно да се свикне.

Джил се помъчи да се отърси от нервността си, влезе в бензиностанцията, използва тоалетната, купи няколко литра вода и плати всичко. Възрастният мъж, който взе парите й, не бе в настроение за приказки. Нито пък тя.

Докато мъжът бавно и трудно броеше рестото й, тя забеляза зад касата избелялата черно-бяла снимка на бензиностанцията с възпоменателна лента, на която бе изписана славната дата на тържественото откриване. Снимката е била направена преди много години, когато колите в дивата земя са били приключение, а не необходимост, и когато треперещият старец, който броеше монетите зад касата, е бил малко момче, копнеещо да порасне бързо, за да укротява диви коне и да гони добитъка из обраслите с пелин долини.

Джил премести отново погледа си от снимката към мъжа, чиито пръсти бяха изкривени от артрита след многото зими, прекарани в преследване на твърдоглавите крави из дивите клисури.

Дали нещата тогава са били по-прости? Или само така ни се струва сега?

Прибра рестото в чантичката на кръста си, върна се в колата, излезе на пътя и се настрои да шофира бог знае колко дълго, преди сателитният й телефон да звънне с нови инструкции.

Едва бе достигнала обичайно поддържаната скорост и телефонът оживя. Отпусна леко газта и го вдигна.

— Какво? — попита тя.

— Ще те спре полицейска кола. Прави каквото ти нареди заместник-шерифът.

Връзката прекъсна.

— О, направо фантастично — горчиво измърмори тя. — Местните ченгета са дружки с лошите.

Отговори й единствено тишината.

Не бе очаквала друго.