Елизабет Лоуел
Цената на измамата (81)

81.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:25 ч.

Скор видя как заместник-шерифът паркира в края на редицата от порутени дървени къщички, чиито врати водеха към сухия и каменист двор около също толкова сухия басейн. Избелялото извито корито на плувния басейн бе нашарено с тъмни дупки там, където плочките бяха изпадали. Помръкващата светлина придаваше кремав блясък на цимента.

— Предупреди хората в хамбара — извика през рамо Скор.

Отговори му глас от другата стая:

— Дадено.

Скор наблюдаваше внимателно как полицаят се приближи до кадилака и сви пръста си в мълчалива подкана към госпожица Брек да свали прозореца си. Думите й се чуваха съвсем отчетливо в слушалките му от подслушвателя в телефона й.

— Това не ми харесва, Мери — казваше Джил. — Изглежда запустяло. А и заместник-шерифът иска да сваля прозореца на вратата.

— Ти решаваш.

— Де да беше така.

Скор се ухили. Знаеше, че всичко сега зависи от него.

Заместник-шерифът бе мъж на средна възраст, с подстригана късо като на военен коса под фуражката. Оправи колана върху тлъстия си корем, наведе се и заговори през частично спуснатия прозорец.

— Човекът, с когото искате да се срещнете, е в четвъртата поред къщичка — каза полицаят и посочи с ръка.

— Кой е с него? — попита тя.

Той сви рамене.

— Беше ми наредено да ви докарам дотук. Направих го. Не знам нищо повече.

— Точно така, тъпанар такъв — тихо измърмори Скор. — Сега се върни и остани в колата си, докато не ти се обадим да арестуваш госпожица Брек за изнудване.

Заместник-шерифът се върна в колата си, направи обратен завой и отпраши по черния път към магистралата.

— Какво става, по дяволите? — изруга Скор. — Тъпо ченге. Не може да запомни и най-простата заповед.

Стисна зъби и изръмжа. Когато станеше време, можеше бързо да върне тук заместник-шерифа.

Полъх на вятъра вкара прахоляк през полуотворения прозорец на кадилака.

— Хайде, скъпа — тихо си каза Скор, докато нахлузваше черната скиорска маска върху лицето си. — Време е да приключваме.