Елизабет Лоуел
Цената на измамата (16)

16.

Рино, Невада

Четиринайсети септември, 8 ч.

Лий Дънстан затвори телефона с ругатня и си пожела едно уиски с яйцата за закуска.

Да вървят по дяволите всички доктори. Само да получиш малко сърцебиене и веднага те карат да се откажеш от всичко, за което си струва да живееш.

— Какво има? — попита Бети.

Кен Дънстан погледна загрижено към баща си. Лий бе твърдоглав старец, който отказваше да намали темпото и да остави сина си да се занимава с онова, което бе останало от семейния бизнес в областта на оценките и разпространението на художествени произведения. Лий нямаше нюх да разпознае сгодния случай в бизнеса, дори и той да му вадеше очите. Да задържа картините на Дънстан в семейството вече повече от четвърт век, бе много глупава постъпка.

А след това също така глупаво бе решил да продаде една от тях на един от колекционерите, без дори да я предложи на някой друг.

— Каквото и да е — обади се Кен, — приеми го по-спокойно. Не си струва да получиш някой инфаркт.

— Никакъв инфаркт няма да получа — отвърна Лий, без да обърне внимание на жена си. — Ще се наложи дълго да почакаш за наследството си.

Кен погледна тавана и поклати глава.

— О, да, сякаш съм седнал да броя дните.

И сякаш ще остане изобщо нещо до тогава.

— А би трябвало — рязко му отвърна Лий. — Остават само пет дни до търга.

Под масата Тифани Дънстан сложи ръка на бедрото на мъжа си, като мълчаливо го прикани да остави баща си да излее яда си.

— Стига, татко Дънстан — обади се тя, — знаеш, че няколко долара не биха могли да те заменят.

— Хм — бе всичко, което Лий благоволи да каже.

Бети въздъхна, взе термоса, който стоеше до чинията на Лий, и наля на съпруга си поредната чаша безкофеиново кафе. Щеше да има късмет, ако той не замереше камината с него. Мразеше безкофеиновото кафе почти толкова много, колкото и зеленчуците, лекарствата за кръвно и остаряването.

— Онази проклета кучка! — изръмжа Лий.

Никой не попита коя е тя. В семейство Дънстан имаше само една жена, която можеше да накара Лий да кипне начаса.

Джъстин Брек.

— Тя е мъртва от десетилетия — изтъкна Бети и му подаде кафето. — Ти си жив. Ако това не е отмъщение, тогава кое?

— Мъртва е, но не е погребана. Не достатъчно дълбоко. — Изглеждаше така, сякаш е преглътнал горчив хап. — Нахална кучка.

След което Лий отпи глътка от напитката, която жена му му бе подала, и за малко да я изплюе обратно. Тръшна чашата на масата и отиде в кухнята за другата кана с кафе, онази, от която пиеха всички останали.

— Не ми казвай, че тя се обади преди малко — иронично подхвана Кен.

Тифани го погледна предупредително.

— Лий, нали знаеш какво каза докторът за кофеина — измърмори Бети.

— Животът си е мой, по дяволите. — Лий се върна на масата и отпи голяма глътка от кафето с мисълта колко хубаво би било това да е уиски.

Но знаеше, че никак не е добре да започне да пие, докато е ядосан. Нищо добро нямаше да излезе, затова пък неприятности — колкото искаш.

Не искаше да свърши като баща си.

— Кучката съсипа живота на баща ми — измърмори под носа си той.

Бети постепенно престана да го слуша. Бе чула толкова много за старата любовна история на свекър си, че й стигаше за няколко живота.

— Трябвало е да убие тази мръсница — каза Лий.

Вместо това Томас Дънстан се бе самоубил.

Бети преглътна въздишката си. Беше й омръзнало миналото да пречи на настоящето. Наистина й бе дошло до гуша.

— Е, кой се обади? — попита Кен, чудейки се какво е разгневило баща му.

— Някакъв собственик на галерия искаше да знае дали не са се свързвали с мен във връзка с нови платна на Дънстан. — Лий сви устни.

Кен не попита какво общо има това с онази кучка. Просто бе доволен, че баща му е сменил темата. Миналото не можеше да бъде променено. Бъдещето — да. Той го знаеше, макар и баща му да не го разбираше.

Тифани стана и прегърна Лий.

— Толкова съжалявам. Защо галериите просто не приемат факта, че ти и господин Крофърд притежавате всички платна, с изключение само на две картини, които са в частни колекции? Защо разни недобросъвестни хора продължават да ви създават неприятности?

Старецът само изсумтя и потупа слабите рамене на Тифани.

— Не се тревожи, миличка. Знам как да се погрижа за наследството на Кен.

Синът му се намръщи. Ако баща му провалеше тази сделка, както и всичко досега, нямаше да има за какво да се грижи.

Тифани се усмихна на Лий.

— Сигурна съм, че ще се погрижиш за всичко.

На Бети много й се щеше и тя да е толкова сигурна.

— Много ще се радвам, когато този търг приключи. — Тя побутна бърканите яйца в чинията си. — Повечето семейства в Запада са бедняци с много земя, а ние сме бедняци с много картини. Открай време е така.

Никой не каза нищо. Това бе самата истина.

Лий продължи да пие от кафето си. Учителската му пенсия, както и епизодичните доходи, които получаваше за удостоверяване на произхода на някоя от картините на баща му, не бяха достатъчни да му осигурят място сред висшите кръгове. Но Тал Крофърд не беше случаен човек. След края на търга Лий щеше да се въргаля в зелени банкноти.

Стига нещо да не се объркаше.

Нищо няма да се обърка — каза си той. — Тал Крофърд не е стигнал дотам, където е в момента, като е подкрепял губещи сделки.

— Искаш диаманти, ще ти купя диаманти — сърдито измърмори той. — След търга.

Бети продължи да побутва жълтите парченца в чинията си и не обели и дума за друга пословична истина, която отекваше в главата й.

В затворения свят на западното изкуство нищо не бе абсолютно сигурно.