Елизабет Лоуел
Цената на измамата (44)

44.

Таос

Петнайсети септември, 19:15 ч.

В кътчето за закуска в голямата кухня на Фрост можеха да седнат трима човека. Едва-едва.

Постоянната топлина и стягането на мускулите на силното бедро на Зак разгорещяваха Джил по-силно и от пикантните питки с месо на Лупита. Зак явно не забелязваше нищо необичайно. Само дето с всяко следващо помръдване, колкото и малко да беше, се озоваваше по-близо до нея.

Сигурно случайно.

Да, а пък кокошките снасят шоколадови яйца, помисли си тя, почувствала топлината на стегнато и едро мъжко тяло от глезена чак до ханша си.

— Чух какво каза — обърна се тя към Фрост, — но все още не разбирам какъв е проблемът. Експертите спорят непрекъснато. Всеки адвокат ще го потвърди.

Зак се приведе напред, за да си вземе от пикантния сос. Докато се накланяше и изправяше, част от ръката му леко се докосна до гърдите й. Добре че сега говореше Фрост, защото в този миг Джил не би могла да изрече и една дума, дори и животът й да зависеше от това.

— Експертите естествено спорят и ще продължават да поддържат различни мнения — вдигна рамене домакинът им. — Виждал съм съдебни дела за авторството на дадена картина, които се проточват с години, дори и когато става дума за творби на западното изкуство от деветнайсети и двайсети век, които са относително добре документирани.

Зак се пресегна за още сос.

Или за друго.

— Виждал съм да се харчат повече пари за съдебни дела за авторство, отколкото струва самата картина — продължаваше Фрост. — В момента в Монтана се гледа едно дело за картина, която според мен е на Чарли Ръсел, а според други — не. Един от търговците изрази публично съмненията си. Собственикът на картината го съди за клевета, уронване на престижа и пълно малоумие, задето е подбил цената на картина за пет милиона долара.

— Какво стана? — попита Зак, а гласът му бе нисък и дрезгав.

Джил си каза, че трябва да диша нормално.

И се пресегна през Зак за хартиените салфетки от дясната му страна.

Едно приятно отъркване заслужава да получи същото в замяна, каза си тя.

Зак рязко си пое дъх. Мускулите на бедрото му се стегнаха до крака й.

— Добрите момчета от журито в Монтана отсъдиха в полза на експерта от Монтана — обясни Фрост. — Затова търговецът отвърна и на свой ред обвини собственика на прословутата картина в злонамерена злоупотреба със съдебния процес. Друго жури в Монтана присъди на експерта от Монтана обезщетение от двайсет милиона долара, или нещо подобно, но също толкова бомбастично като сума. Сега това подлежи на обжалване пред всевъзможни институции. Ще се влачат по съдилища, докато адът замръзне.

— Поучителна история за всички — каза Зак и издиша едва когато тялото на Джил най-сетне се върна на мястото си, — но и отличен пример за това какво се получава, когато се съберат заедно богати колекционери, адвокати и експерти по изкуството. Истинска касапница.

— Това означава ли, че ти няма да изразиш публично мнението си за моите картини? — обърна се Джил към Фрост.

Той се засмя.

— Това е една от привилегиите на старите и богатите. Няма защо да се страхувам от никого и от нищо.

— Сякаш някога е било иначе — измърмори Зак.

Фрост се направи, че не чу, и се обърна към Джил:

— Разгорещените спорове на експертите са само част от проблема ти. Друг важен аспект е това, че в сравнение с останалите творци на западното изкуство, пазарът за творби на Дънстан е доста ограничен.

Зак пак се пресегна за соса.

— Видях последните продажни цени и никак не ми изглеждат зле.

Джил си отмъсти, като си пое дълбоко дъх. Знаеше, че зърната на гърдите й са настръхнали. Сега и той го знаеше.

— Погледни отвъд цените, момко — каза Фрост. — Нещата невинаги са толкова истински, колкото изглеждат.

Зак се изкашля и прочисти гърлото си, напълно убеден, че всичко, което бе докоснал, бе съвсем истинско.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Дънстан е нарисувал много малко картини — каза Фрост. — Това може да навреди на репутацията на един художник.

— Мислех, че тъкмо ограничената наличност е в основата на пазара на позиционно изкуство — обади се Джил.

— Ако има няколкостотин платна, тогава и конкуренцията е по-малко настървена — поясни Фрост и размаха вилицата си за подкрепа на думите си. — Повече хора се включват в играта, защото има по-голям шанс да се докопат до нещо. — Той спря и погледна Зак. — Ако продължаваш да се протягаш така за пикантния сос, няма да ти останат никакви вкусови рецептори, когато станеш на моите години.

Зак не му обърна внимание и си капна още малко от соса, преди да остави бутилката на мястото й в средата на масата. Много бавно.

Фрост поклати глава.

— Години наред нямаше особено търсене на картини на Дънстан. Като цяло търговията с художествени произведения от Запада се финансира с пари на хора от Запада, предимно от бизнеса с петрол, а евтиният петрол доста подронваше позициите на любителите на Дънстан.

— Напоследък това не е проблем — обади се Джил.

— Не, но в изкуството винаги трябва да се гледа дългосрочно. — Фрост отпи глътка от червеното си вино, после задържа чашата високо и се наслади на наситения цвят на питието. — Импулсът, който движи колекционера, е обвит в мрак. В крайните си проявления това си е чиста проба състезателен спорт.

— Често се превръща в кървав спорт — съгласи се и Зак.

— Аз поне се утешавам с мисълта, че съм платил за всяка вещ в различните си колекции с пари, които съм изкарал на гърба на други колекционери. — Фрост се усмихна самодоволно. — Понякога си мисля, че колекционерите се опитват да запълнят някаква черна дупка в душата си с всички тези вещи, но аз поне успявах да си изкарвам и прехраната от това.

— Виждам откъде Зак се е научил да бъде циничен — отбеляза Джил.

— Направих каквото можах за него — съгласи се Фрост.

Тя вдигна очи към тавана.

— В изкуството има много повече от цинизъм. Нещата винаги имат и своята вътрешна, а не само привнесена стойност. Подозирам, че Зак притежава изключително изтънчено естетическо чувство. А за теб съм сигурна, че е така — каза тя на Фрост.

— С всичко това и четиристотин…

— … долара можеш да сложиш в рамка някоя малка картина — довърши Зак.

Фрост го изгледа строго над масата.

Зак не му обърна внимание. Точно в момента единственото, което го интересуваше, бе напрежението в слабините му.

— Дори и на запалените търговци и частните колекционери — продължи Фрост, — колекционерите на Дънстан им изглеждат доста странна групичка. Всъщност има около десетина такива и повечето от петдесетте картини са в техни ръце.

— Кои са? — попита Зак и вдигна очи от втората си питка.

— Най-напред, Тал Крофърд — каза Фрост. — Милиардер. Петролен магнат. Голям задник.

— Мислех, че си пада по модернизма — каза Зак. — Нали именно той плати крупна сума за една картина на Уорхол малко преди да напусна Таос?

— Онази картина беше за офиса му в Бостън. Платната на Пикасо отидоха в офиса му в Манхатън. Творбите на Полък са за имението му в Мартас Винярд. Последно чух, че си е построил истински замък южно от Рино, както и ранчо, което заема по-голямата част от долината Карсън.

— Затова естествено му трябват и картини от Запада за всички онези стени в замъка — обади се Джил.

— Милиардерите и мултимилионерите, които колекционират произведения на изкуството, не са малко — продължи Фрост. — В наши дни те определят пазара на художествени произведения, независимо от жанра. Позиционното изкуство непрекъснато поставя рекорди в продажните цени. Още бира? — предложи й той.

— Ами за мен? — Зак не искаше бира, но не би пропуснал шанса да подразни Фрост.

— Знаеш къде е хладилникът — отвърна му той.

— За мен, не, благодаря — каза Джил.

— Сигурна ли си? — попита Зак. — Можеш да прекрачиш скута ми и да се измъкнеш.

— Типично за Y-хромозомата — измърмори тя под нос.

Той само се ухили и отпи от първата си и единствена бира.

Фрост сякаш не ги забелязваше.

— Всъщност Тал може и да не е в клуба на милиардерите напоследък. Носят се слухове, че в последното десетилетие много успешно превръща милионите в хиляди. Може би именно затова се ориентира към западното изкуство като цяло и към Дънстан, в частност.

— Лесно е да минеш за голяма риба в малко езеро, така ли? — попита Зак.

— Да.

— Ако картините на Дънстан се продават за четири милиона и нагоре, това си е доста голямо езеро — обади се Джил.

Фрост сви рамене, без да се впечатли особено.

— Не чак толкова. От онова, което чувам напоследък, картините на Дънстан в Лас Вегас ще стигнат до десет милиона всяка.

— Всичко е относително — каза Зак. — Помниш ли Климт?

Джил си пое въздух, после издиша.

— Да, много над десет милиона. Просто… — Тя поклати глава. — Толкова много нули не ми изглеждат реални.

— Крофърд е колекционер от трийсет години — каза Фрост. — По един или друг начин, особено през последните няколко години, той купува всяко платно на Дънстан, което се появи на пазара, а също и няколко направо от частни колекции. Говори се, че именно той е големият спонсор на проекта за щатски музей на Невада, в който ще се помещава най-голямата съществуваща колекция от платна на Дънстан. Най-голяма, главно поради факта че това е единствената съществуваща такава.

Джил погледна към голямата стая на домакина им.

— Има две безспорно автентични творби на Дънстан, които той не притежава.

— Не мисли, че не съм бил изкушен от предложенията му — каза Фрост. — Като нищо бих могъл да получа седем милиона за по-голямата картина, но не мога да си позволя да я продам.

— Защо не? — попита тя. — Като оставим настрана факта, че много я харесваш, разбира се.

— Заради данъците — обясни Фрост. — Ще трябва да се разделя със солидна сума заради разликата между цената, на която съм я купил, и продажната й цена, а аз изобщо не смятам, че правителството е заслужило тези пари.

— И аз бих имала подобни данъчни проблеми — каза Джил.

— Ако потвърдим авторството на картините ти, ще имаш — потвърди Зак.

— Какви?

— Данък имущество — каза той.

— Данъците върху имуществото на Модести Брек са официално уредени или изплатени, или както там му казват адвокатите — изтъкна Джил.

Зак погледна към Фрост, който сви рамене.

— Може и да мине — каза той. — А може и не. Правителството непрекъснато иска още пари. Така си купуват гласоподаватели.

— Искаш да кажеш, че може да се наложи да продам половината картини, за да платя данъка за другата половина? — попита Джил.

— Или да ги дариш на някой музей и така да задържиш останалите „безплатно“ — обясни Фрост. — Даренията винаги целят спестяване на данъци, а не изпълнение на гражданския дълг.

— Добре дошла в прекрасния свят на данъците и семейните финанси — обади се Зак. — И на лотариите. Независимо кой печели, правителството винаги получава близо половината от джакпота.

Джил се пресегна за бирата си и отпи голяма глътка.

— Забележително. Защо ли не сме вдигнали революция?

— Прекалено малко печеливши има. — Зак довърши и последния залък от пикантното ястие в чинията си и погледна Фрост. — Има ли начин да ни представиш на Тал Крофърд?

Фрост се засмя.

— По-лесно е да се снима човек с президента.

— Може би Стийл познава някого, който на свой ред познава друг — каза Зак.

— Мога да се свържа с един от търговците, които Крофърд използва — обади се Фрост, — но това още не значи връзка с Крофърд. Освен това по-голяма е вероятността да е в Африка или Венецуела, отколкото в Невада или Ню Мексико.

— Бих искал да видя как ще реагира на една дузина нови картини на Дънстан — каза Зак.

Фрост се измъкна от мястото си.

— Ще се обадя тук-там. Ако Крофърд е на запад от Мисисипи, ще разбера. Но само защото ми харесваш — каза той на Джил. — Ако беше заради каубоя, с когото пътуваш…

Зак изпрати с поглед Фрост, който се измъкна от кухнята и го остави с мръсните чинии. Не се случваше за първи път. И ако останеха тук, нямаше и да е за последен.

Не му се предлагаше кой знае какъв избор, освен да остане.