Елизабет Лоуел
Цената на измамата (90)

90.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:42 ч.

Джил бягаше, колкото я държаха краката, през избуялите, сухи и високи до раменете й храсталаци, докато стигна до ръба на долчинката. Промени равновесието си във въздуха, завъртя се и се приземи с търкулване, при което ранената й ръка сякаш пламна. Мекото и песъчливо корито на пресъхналото дере пое част от силата на удара при падането й. Но и така дъхът й секна и главата й се замая.

Като животно, приклещено в ъгъла, тя с мъка се изправи на крака, а дишането й бе толкова учестено, колкото и ударите на сърцето й. Чуваше пращенето на храстите с приближаването на мъжа с маската. Каменистите сипеи на дерето бяха почти метър и половина високи. Прекалено сложно за бързо бягство.

А бързото измъкване оттук бе единственият й шанс да оцелее.

Вляво от нея имаше дълга светлееща ивица от скали и пясък, която се издигаше нагоре в пресъхнал водопад. Един бърз поглед стигаше, за да прецени, че тъмните скали на водопада са прекалено далеч. При всяка крачка щеше да изпъква на фона на светлия пясък като истинска мишена.

Щеше да бъде застреляна, преди да стигне до несигурното прикритие на скалите.

Вдясно дерето правеше рязък завой покрай голяма стръмна скала. Побягна натам, още преди да вземе съзнателно решение. Не знаеше дали ще намери прикритие зад завоя или отново широка ивица светъл пясък. Но завоят в долчинката бе единствената й надежда.

Бягаше бързо, а дишането й бе накъсано и болката я изгаряше.

В тъмнината не забеляза някакъв камък, който я спъна, и тя полетя надолу. Приземи се по лице и усети как мракът се спуска над нея и я поглъща. Опита се да стане, защото знаеше, че убиецът може би все още я вижда.

Тялото й не помръдна.

Борейки се за всеки дъх, Джил зачака да я застрелят.