Елизабет Лоуел
Цената на измамата (92)

92.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:46 ч.

Лъчите на фенерчетата танцуваха из храсталака и най-сетне стигнаха до ръба на сухата долчинка.

— Слизаме долу — обади се мъжки глас в слушалките на Зак.

— Само гледайте да не скочите върху нас — каза той.

Двама от екипа на „Сейнт Килда“ скочиха от ръба и се приземиха на пясъка като парашутисти.

— Някой нуждае ли се от медицински грижи? — попита жената.

— Не — отвърна Джил.

— Да — каза Зак.

— Каза ми, че си добре — веднага се обади Джил и побърза да го прегърне и да потърси скрити рани с ръцете си.

— Не за мен — отвърна той и я целуна по изцапаното с пясък чело. — За теб.

— Няма ми нищо, нужни са ми само сапун и вода и ще се оправя.

Зак трепна и докосна слушалките си.

— Фароу иска да се уверя в това. Или може да е Лейн. Гласовете им си приличат все повече с всеки изминал ден.

Тя се наведе към малкия микрофон до бузата на Зак.

— Добре съм. Мръсна, уморена, малко поожулена, но нищо сериозно.

— Къде е мъжът с пистолета? — попита човек от екипа.

— На около десетина метра по-нагоре — отговори Зак.

— Мъртъв ли е?

— О, да — каза Зак.

— Познаваш ли го? — попита служителят на „Сейнт Килда“.

— Не. Ще са ни нужни отпечатъци от пръстите. Носеше бронежилетка.

— Ясно. Няма да стане само със снимка. — Мъжът се обърна и тръгна нагоре по сухото дере.

— Защо са нужни пръстови отпечатъци? — попита Джил.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? — отговори с въпрос Зак.

Звукът от разкопчаването на бронята подсказа на Зак, че мъжът от неговия екип е намерил тялото и сваля бронежилетката му.

— Този човек уби Модести — с равен глас заяви Джил. — Имам право да знам.

— Застрелях го два пъти от доста близо.

Тя си пое дъх на пресекулки.

— Добре. Значи идентифицирането му по снимка няма да е възможно. Знаем ли кой е бил добре облеченият мъж?

Мъжът от екипа смени каналите на комуникационното си устройство и си поговори тихо с някого, после се обърна към Джил:

— Проверката в базата данни показва, че е адвокат от Карсън Сити.

Джил примигна.

— Какво е правел тук?

— Добър въпрос — съгласи се мъжът. — Нямаме отговор. Засега.

Гласът на жената се разнесе в мрака.

— О, здравей, Хари.

— Разпозна ли маскирания? — високо попита Зак.

— Не и по красивото му лице във всеки случай — отвърна жената. — Има татуировка отляво на гърдите. Сузи. Името на третата му жена.

— Значи го познаваш?

— Работех за Хари „Скор“ Гламис, докато бях в колежа. Беше частен детектив на богатите и корумпираните в Холивуд. Напуснах работата, след като Хари преби до смърт любовника на жена си и успя да се измъкне безнаказано. Още има белези по кокалчетата на пръстите. И това не беше първият случай, в който е убивал човек. Винаги при самоотбрана, разбира се.

— Истински симпатяга — отбеляза Зак.

— Говореше се, че има проблеми със самоконтрола — иронично отбеляза жената от екипа, — тоест стероидите влияят на преценката му. Изглежда, си решил проблема му по старомодния начин.

Зак пусна Джил и се изправи на крака.

— Можеш ли да станеш? — попита я той.

Примигвайки от болка, тя се надигна и се изправи, като се олюля леко.

— Добре ли си? — бързо попита Зак и пристъпи напред, готов да я хване.

— Стига да не се налага да бягам още два километра през пресечен терен, добре съм. — Прие подадената й ръка и се облегна на нея. — Не съм в най-добрата си форма. Но съм добре горе-долу.

— В отлична форма си. — Зак целуна леко разкървавената й устна. — Готова ли си?

Тя понечи да каже нещо, после се сепна, спомнила си друго.

— Претърсихте ли всички бунгала? Маскираният, Скор, спомена нещо за проверка на автентичността на картините. Не мисля, че адвокатът е бил експертът по живопис.

Зак погледна към другия член на екипа.

— Проверяваме бунгалата едно по едно — отвърна той.

— Намерихте ли някого? — попита Зак, когато чу отговора му.

— Засега двама мъже. Според личните им карти, това са Кен и Лий Дънстан, син и баща.

— Какво е обяснението им за това, че са тук?

— Казват, че са работели с мъртвия адвокат — отвърна мъжът. — По-възрастният бил дошъл да погледне някакви картини за клиент на адвоката, който твърдял, че е изнудван от някоя си Джилиън Брек. Кен Дънстан дошъл за компания на баща си в… цитирам: „напрегнат момент“.

Зак измърмори мрачно нещо под носа си.

— И сега какво? — попита Джил и го погледна.

— Историята им е достатъчно правдоподобна, за да се приключи случаят още тук.

— Аз не изнудвам никого! Знаеш го!

— Да, знам. — Не че има някаква полза от това, помисли си уморено Зак. — Но след като Гламис и адвокатът са мъртви, нямаме много възможности.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко свърши.

— Но онзи, който е наел Гламис, е поне съучастник в убийство — изтъкна Джил.

— Гламис е мъртъв. Онзи, който му е платил, може просто да заяви, че Гламис е превишил правомощията си. По дяволите, това може и да е вярно.

— Искаш да кажеш, че негодникът, който е наел убиеца на пралеля ми, не може да бъде обвинен? — настоя Джил с присвити очи.

— От законова гледна точка, не. А „Сейнт Килда“ не се занимава с незаконни дела.

Джил само го изгледа втренчено с потъмнели очи. Той я придърпа към себе си и я притисна силно, като лекичко я залюля в прегръдките си.

— Съжалявам. Понякога човек получава само частично отмъщение.

— Не е достатъчно — каза тя, притисната до гърдите му.

— Знам. Но само това получаваме.

В далечината се чуха сирени. Някой бе извикал шерифа.

— „Сейнт Килда“ ще ни отърве ли от ареста? — попита Джил.

— На шерифа няма да му хареса, но, да. Налице е самоотбрана.

Джил си пое дълбоко дъх.

— Добре. Хрумна ми нещо.