Елизабет Лоуел
Цената на измамата (12)

12.

Хотел „Еврика“, Невада

Тринайсети септември, 23 ч.

Джил положи големи усилия да не посегне към телефона в стаята и да не позвъни отново на рецепцията. На служителите им бе омръзнало да й казват, че няма съобщения за нея, както и на нея — да чува този отговор. Беше си платила, за да гледа по кабела наскоро излязъл филм, който я интересуваше, бе изгубила няколко долара и бе изцапала ръцете си, докато играеше на евтините автомати, беше си поръчала още един хамбургер и най-накрая се бе върнала в стаята си, след като три часа бе висяла на преднамерено неудобните табуретки пред автоматите с жетони.

Трябваше да си взема и мръсните дрехи. Някъде в хотела със сигурност има пералня. Така поне пътуването ми нямаше да е пълна загуба на време, пари и гориво.

Загледа се в часовника до леглото, който бавно отброи още няколко минути. Толкова лоши ли бяха връзките между Тексас и Невада? Бланчърд да не би да пътуваше на стоп?

Стана и започна да крачи напред-назад в стаята. Не можеше да спре. След физически натоварения й живот на реката, тялото й не бе свикнало да стои бездейно в задимени помещения.

По дяволите, излизам да се поразтъпча.

Грабна якето си, както и чантичката за кръста, която й служеше и като портмоне, и се запъти към асансьора. Без да обръща внимание на неуморното механично дрънчене на игралните автомати в казиното, тя закрачи решително към входната врата.

След въздуха в хотела вятърът й се стори като гмуркане в студена течаща вода. Заради свежестта би понесла дори и прахоляка, който той носеше. Няколко пъти се разходи напред-назад пред фасадата на хотела, като се чудеше какво полезно нещо може да свърши.

Мога да си проверя маслото на джипа. Това ще е полезно. Така няма да се налага да го правя утре призори, когато заминавам оттук.

По отношение на маслото колата й можеше да бъде определена само като ненаситна. Имаше навика да гълта по литър на ден.

Мога да проверя и гумите междувременно.

Да излъскам джипа.

Каквото и да е, стига да е различно от безцелното крачене напред-назад.

Направи път на някакъв закъснял пътник, който бързаше да се регистрира, пресече алеята до паркинга и се запъти към стария си джип. Паркингът бе пълен само отчасти. Чуваше се бръмченето на компресорите на хладилните камиони, които очакваха шофьорите им да се разорят на масите или да престанат да свалят сервитьорките. В някои от караваните имаше запалени лампи — нощни лампи или просто насочващи светлини, за да могат изморените им собственици да се довлекат дотам, след като им писне да губят.

Откритата количка на пазача стоеше на едно място близо до входа. Вятърът донесе до ушите й откъслечен разговор, в който пазачът обясняваше на новодошлия къде е денонощният паркинг за караваните. Лампите с живачни пари хвърляха призрачно оранжево зарево над всичко наоколо и променяха драстично всички цветове. Ако не знаеше точно къде е паркирала, Джил никога нямаше да познае джипа си. Мина покрай редица грамадни пикапи и джипове с размера на камиони. Най-сетне зърна и собственото си скромно возило. Стори й се дори по-малко, отколкото си го спомняше.

Тогава забеляза, че предната лява гума е спукана.

Както и задната лява гума.

Замръзна на мястото си, заслушана и за най-малкия звук, озъртайки се и за най-малкото движение.

Долови единствено вятъра, както и далечните гласове на хора, запътили се към казиното. Много предпазливо, като се стараеше между нея и джипа й да има и други коли, тя заобиколи от другата страна.

Четири спукани гуми.

Открехната предна врата.

Заключих я. Знам, че я заключих.

Когато се увери, че е сама, Джил застана встрани и измъкна малко, но силно фенерче от чантичката на кръста си. Насочи тънкия лъч към вътрешността на колата.

Нищо не помръдваше.

Вътре нямаше никого, заспал пиянски сън или спотайващ се в очакване на жертвата си.

Седалките бяха изтърбушени. Лампичката на тавана бе счупена. Под чистачката на предното стъкло бе затъкнато някакво листче. Нещо, приличащо на разкъсан груб плат, бе натъпкано в отворената жабка.

Освети с фенерчето си и близките коли. Празни. Заключени. Със здрави гуми. Никакви бележки под чистачките. Който й да бе нападнал колата й, явно бе оставил другите на мира.

Адреналинът закипя като огън във вените й.

Боже, наистина се чувствам много специална.

И съм бясна.

Отново се озърна, ослуша се, не чу нищо друго, освен вятъра и рева на компресорите, които поддържаха охладена марулята, докато шофьорите залагаха на масите.

Набързо прекоси разстоянието до разбития си джип. Отблизо нещата никак не бяха розови. Изглеждаха дори по-зле.

Измъкна листчето изпод чистачката на предното стъкло. Надписът бе с печатни букви.

Стой настрана или ще умреш.

Изведнъж й се догади.

Отново се огледа наоколо. Още бе сама. Беше тихо. Пазачът обикаляше другия край на паркинга. Понечи да го извика, но после се замисли за всички въпроси, които местните полицаи щяха да й задават. Въпроси, на които никак не й се искаше да отговаря.

Изруга тихо, заобиколи от дясната страна, отвори вратата и бръкна под седалката. За нейна изненада сателитният телефон си беше там. Измъкна го и го напъха в чантичката на кръста си. После грабна и онова, с което бе задръстена жабката.

Веднага щом го докосна, разбра.

Платно.

Маслено.

Гневът прогони напълно лекия пристъп на страх.

Мръсно копеле. Заплахата не му е била достатъчна, за да се изрази ясно. Трябвало е да нареже на парчета липсващата картина.

А същото можеше да се случи и с нея.