Елизабет Лоуел
Цената на измамата (7)

7.

Сноубърд, Юта

Дванайсети септември, 13:30 ч.

Рамзи Уърдингтън се намръщи пред компютъра си. Мониторът бе много голям, за да може да разгледа детайлно всеки добре направен фотографски материал. Като участник в множество търгове и собственик на няколко галерии, посветени на изящните изкуства на Запада, Уърдингтън често трябваше да прави преценка въз основа на електронни изображения. Ако дадена творба го заинтригуваше достатъчно, когато я видеше на компютъра си, той можеше да поиска да я види в реален вид, преди да вземе решение дали да купи, да продаде, или да представи въпросната творба.

— Нещо интересно? — попита Джон Кахил.

Уърдингтън вдигна поглед към своя мениджър и от време на време любовник. Кахил не бе ревнив. Нито пък Уърдингтън, поне не и по отношение на секса. Както винаги, Кахил бе облечен нито прекалено официално, нито прекалено небрежно, като облеклото му намекваше за богатство и добро възпитание, без да ги изтъква натрапчиво. Уърдингтън не за първи път си пожелаваше съпругата му да притежава поне половината от неговия усет за стил.

— Не съм сигурен — отвърна сега той. — Снимката очевидно е направена от любител.

Кахил се наведе над рамото му, за да погледне екрана.

— Снимката е лоша, но картината изглежда великолепно. Колко е голяма?

— Не е посочила.

— Тя?

— Джилиън Брек.

— О, по дяволите. Пак ли онази откачалка — разочарова се Кахил.

— Не. Някаква нейна близка явно. Същата фамилия, но различно малко име. Предполагам, че старата дама е починала и Джилиън Брек е наследницата.

Уърдингтън отвори второто изображение. Беше въздействащо, както и първото. Кахил изсумтя отвратено.

— Който и да е художникът, който рисува тези „платна на Дънстан“, би трябвало да се откаже и да започне да използва собственото си име. Достатъчно добър е, за да изкарва прилични пари. С подходящо представяне пред публиката и малко късмет може дори да си живее добре. Много е добър. Както в техническо отношение, така и като сила на въздействие. Рядка комбинация.

Уърдингтън кимна.

На екрана се появи трета картина. Завладяваща красота струеше от суровия пейзаж и надвисналото небе.

— Изпрати ли ги на Лий Дънстан? — попита Кахил.

— Още не. Беше бесен заради онази картина, която Форд Хилхаус му изпрати. По телефона ми се стори, че всеки миг ще получи инфаркт.

— Защо подобни неща стават винаги преди голям търг? — измърмори Кахил.

Партньорът му сви рамене.

— Алчност. Някой знае, че името на Дънстан означава много пари. Иска и той да се възползва.

— Трябвало е по-добре да проучи творчеството му — отбеляза Кахил.

Уърдингтън кимна.

— Да, човешките фигури са нещо необичайно за Дънстан. Всеки фалшификатор го знае. Което означава, че този или е много глупав, или…

— Едва ли — намеси се Кахил. — Познава темата много добре.

— … или тези може наистина да се окажат рисувани от Дънстан.

— Не може да са от Дънстан, докато Лий не каже, че са — изтъкна Кахил.

— Във всеки случай се надявам да можем да задържим положението до търга — заяви шефът му. — Последното, което ни е нужно сега, е да се появят дванайсет прекрасни, вероятно фалшиви платна на Дънстан. И по-малко е стигало да се провали пазарът.

— Какво ще правиш? — попита Кахил.

— Ще измисля нещо.

Партньорът му се засмя тихичко.

— Винаги успяваш.