Елизабет Лоуел
Цената на измамата (34)

34.

Сноубърд

Петнайсети септември, 11:22 ч.

— Поне няма да е пълна загуба на време — каза Зак, докато поглеждаше към часовника си.

— Защо?

— Погледни зад гърба си. — Той махна с ръка към една дълга стена, на която бяха изложени картини от Запада, придаващи смисъл на думата „изящни“.

Джил се обърна, пое си рязко дъх и се запъти към стената, без да се озърне.

Зак се наслади на гледката. Вълнението и раздразнението й от цялата постановка добавяха нещо специално към походката й.

Дори и човекът от охраната го забеляза.

Зак я последва към отсрещната стена. Пътьом грабна един каталог от купчината на масичката. На страниците на каталога, както и на дългата стена, бяха показани картини от предстоящия търг в Лас Вегас. Почти всички платна бяха с традиционни или съвременни позлатени рамки. Повечето бяха достатъчно големи, за да запълнят пространството над камината в някое лъскаво имение във Вейл или Телурайд, Аспен или Таос.

Или да се озоват в музей.

Джил мина бързо покрай дългата стена, после се върна много по-бавно. И в двата случая резултатът беше един и същ.

— Невероятни са — каза тя, когато Зак застана до нея.

— Няма да споря — отвърна той. — Тук има някои наистина изключителни картини.

— И все пак…

Зак изчака.

— Все си мисля, че картините на Модести са достатъчно впечатляващи, за да се намират тук и да не останат в сянка — каза Джил. — С изключение на размера им. Никоя от картините в сандъка не е с повече от метър дължина.

— Дънстан не е оставил много големи платна — отбеляза Зак. — Не е рисувал за музейни експозиции. Дори не е имал истинско студио в дома си. Бил е истински пленерен художник. Работното му място е била откритата пустош.

Тя се замисли за почти непрестанния и вечно непредсказуем вятър в района на долината и хълмистата пустош.

— Би било почти невъзможно да се носят големи платна на открито. Особено когато духа. Също като хвърчила, но без опашки.

— През повечето време Дънстан се е придвижвал на кон или в открит фургон — обясни Зак, спомняйки си наученото от Гарлънд Фрост. — Всяко платно, по-голямо от метър на ширина или дължина, би било прекалено неудобно за пренасяне.

— Който и да е нарисувал картините на Модести, не се е нуждаел от голямо платно, за да изобрази необятността на земята — изтъкна Джил.

— Това е част от гениалността им. Малки картини, които разширяват душевния ти хоризонт неимоверно.

Тя го погледна и забеляза, че се е съсредоточил върху картината пред него.

— Ти си най-необичайният познавач на изящните изкуства, когото съм срещала някога.

— Заради наболата ми брада е.

— Заради целия ти вид. Изглеждаш като човек, който е изключително и само физика.

Той й отправи изключително и само мъжки поглед.

— Ако изобщо се усъмниш някога в това, готов съм да го демонстрирам.

— Не мисля, че Рамзи Уърдингтън би оценил секс шоу на живо в галерията си — каза тя. — Но благодаря за предложението.

Усмивката му проблесна и изчезна като светкавица по време на буря. Закрачи бавно покрай стената.

— Имаш ли любимци? — попита го тя след малко.

— Албърт Биърщат и Томас Моран винаги са ме привличали — отвърна Зак и посочи две от най-големите платна. — Особено Моран. Но повече харесвам по-малките му картини. Не са толкова театрални и са по-реалистични. — Сви рамене. — Мнението ми се споделя от малцина.

— Какво ще кажеш за Чарли Ръсел и Фредерик Ремингтън? — попита Джил и се приближи към други две картини.

— Те са от хората, повели настъплението на каубоите, индианците и първите заселници на пустошта към двайсети век. — Зак погледна двете картини. — Творбата на Ръсел е чудесен представител на този жанр. Тази на Ремингтън има подпис.

Тя прехапа устни, за да не се изсмее.

— Май не е от най-добрите му опити, нали?

— Дори и най-добрите художници имат доста обикновени картини. Такъв е животът. Но повечето хора се впечатляват повече от подписите, отколкото от нарисуваното. Престижът вече не е фактор, след като никой не знае името на художника.

— Имаш доста предубедено мнение за колекционерите.

— Бях в този бизнес няколко години — каза той.

— Мислех, че си бил в разузнаването.

— Бях. — Понякога все още съм. Просто работодателят ми е друг. Такъв, който разбира, че лошото разузнаване води до наистина лоша стратегия.

— Ами художниците, които не са чак толкова популярни? — попита тя, като махна с ръка към останалите картини на стената. — За някои от тези произведения може да се каже, че са майсторски изпълнения, както от техническа гледна точка, така и като внушение. А други едва надскачат нивото на илюстрациите в старите списания.

— Някои наистина са били илюстрации в списания. Не го смятай за недостатък. Западното изкуство е разбираемо по природа. Няма нужда от академични разяснения, за да му се наслаждаваш.

— Моите професори биха нарекли много от картините тук сантиментални и интелектуално наивни.

— Това е политика, а не изкуство — каза Зак. — Някога църквата е покровителствала и обяснявала изкуството. Сега е ред на светските проповедници, които пропагандират някакъв вид модернизъм, да възлагат поръчките и да обясняват. Същите претенции за морално право, но с различен жертвен олтар.

Джил наблюдаваше Зак с периферното си зрение. Той не я забелязваше. Гледаше всяко платно с очите на познавач, макар и в тяло на побойник.

Ако той беше картина, би го опаковала и би го отнесла у дома си.

Но не беше, затова тя се съсредоточи върху голямо платно, изобразяващо колоритни индиански воини и смели кавалеристи в сини униформи и шапки, които още не бяха оръфани от времето и войната.

— Професорите ми биха се хванали за косите — каза тя, — но тази картина наистина ми въздейства емоционално. Явно съм плебей по рождение.

Зак погледна картината, после намери съответната страница в каталога. Редом с кратка биография на художника имаше посочена и предполагаема продажна цена за платното.

— Ти си плебей с отличен вкус — отбеляза той. — Това е произведение на Хауърд Ръкелсхаус. Очаква се да се продаде за милион, милион и двеста хиляди долара. Ако на търга има сериозни колекционери на творчеството му, няма да се изненадам наддаването да стигне до милион и половина. Именно това е целта на търговете — предизвикване на възбуда и достигане на рекордни цени.

Джил го зяпна, забеляза, че Зак не се шегува, и отново се обърна към картините. Отдели доста време на един внушителен портрет на потен и изтощен каубой с жълт дъждобран, който мъкнеше седло в едната си ръка и юзда в другата. В заграждението зад него умореният му кон бе свел глава и похапваше от току-що развързаната бала сено.

— Това ми е познато — каза Джил. — Толкова си уморен, че не виждаш нищо. Но конят трябва да бъде нахранен, напоен и изтъркан, преди да се строполиш.

— Законът на Запада?

— Законът на ранчото. Първо животните, после хората.

Следващата картина, която прикова вниманието й, бе епично платно, свежо и с ярки багри, сякаш току-що е излязло изпод четката на художника. Изобразяваше забиването на златния клин, който символично свързал двете страни на трансконтиненталната железопътна линия, пресичаща Съединените щати. Добре охранени мъже от англосаксонската раса се поздравяваха за изпълнението на мащабното предприятие.

Но фокусът на картината не бяха важните господа в делови костюми, а по-скоро една голяма група китайски работници, които бяха изблъскани леко встрани. Беше им позволено да станат свидетели на събитието, което беше станало възможно благодарение на тяхната пот, но не бяха включени в поздравленията.

Джил възкликна тихичко и се загледа в работниците. Лицата им бяха индивидуални, уникални, пресъздадени с умело загатнат драматизъм, нямаше я скучната еднаквост на бизнесмените. Както и конят на каубоя, и китайците бяха уморени до смърт; за разлика от животното, никой не бързаше да се погрижи за нуждите им.

— Забележително — обади се тя, — техниката и композицията са в класически европейски стил, но китайците ми напомнят силно за теракотената армия от Сиан. С индивидуални черти и универсално човешки едновременно.

— Художникът е китайски имигрант. Живее в Тусон. — Зак прелисти каталога. — Някой ден ще бъде признат за велик творец, какъвто е. Стига галериите и колекционерите да преглътнат факта, че китаец рисува стария Запад.

— Подобно тесногръдие е отвратително.

— Същото важи за много факти от реалността. Но недей да го съжаляваш много — очаква се картината да се продаде за шестцифрена сума. Не е зле за човек, който тъкмо е прехвърлил четирийсетте.

Джил се засмя тихо.

— Нещо смешно? — попита той.

— Смея се на себе си — отвърна тя. — Имам диплома по изящни изкуства от един от най-престижните колежи в Съединените щати, а много от тези картини са ми непознати. Не съм осъзнавала колко откровено европоцентрично е образованието ми. Повечето от професорите ми никога не са навлизали по-дълбоко в американското изкуство от консервната кутия с доматена супа „Кембъл“, нарисувана от Уорхол, и преждевременните изхвърляния на Джаксън Полък.

Зак издаде задавен звук.

— Предполагам, че не си почитател на Полък.

— Мога съвсем гладко да ти изрецитирам колко е важен за световното изкуство Полък, колко дръзко е артистичното му проникновение, колко безпощаден е интелектът му и все неща от този род. Но пък творбите му никога не са ме развълнували по никакъв начин, включително и на интелектуално ниво. Същото важи и за много от пасторалните английски художници, но поне мога да се възхищавам на техниката им.

Зак понечи да й отговори, но усети някой да се приближава зад гърбовете им. Обърна се светкавично и видя висок и спретнат мъж, с прошарена коса, която стигаше до яката на тъмносиньото му спортно сако.

Рамзи Уърдингтън бе захапал стръвта.