Елизабет Лоуел
Цената на измамата (91)

91.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:42 ч.

С всяка крачка Зак все повече настигаше маскирания мъж. С каквото и да си изкарваше прехраната, мъжът явно не спринтираше често. Когато се доближи до него, Зак чу тежкото му дишане. Вече не можеше да види Джил. Или беше паднала, или бе надбягала маскирания.

В слушалките на главата му прозвуча тих шепот: Клиентът изчезна. Мишената е… по дяволите, мъжът току-що пропадна в някаква дупка. Внимавай, Зак!

Той продължи да бяга още пет секунди и после рязко спря на ръба на скрито дере. На фона на светлеещия пясък върху речното дъно той забеляза едра и тъмна сянка, която се извърна към него.

Падна на земята в мига, когато откъм дерето проехтяха два изстрела. Стрелецът бе на не повече от четири метра и половина.

Зак не се прицели в проблясъка на дулото. Вместо това насочи оръжието си към бедрата на мъжа.

Свали го на земята и после го довърши.

Пистолетът в ръката му подскочи.

Сянката в дерето изруга и падна на колене.

Отдолу проехтяха още изстрели. Докато Зак осъзнае, че единият е дошъл от „Колт Удсмън“, мускулестият мъж в дерето подскочи и залитна по-близо към Зак.

— Мъртва си, кучко! — изрева мъжът и вдигна пистолета си, за да изпрати град от куршуми към Джил.

Зак не осъзнаваше, че крещи, докато сянката не се обърна към него. Видя мрачното проблясване на очите на мъжа с маската и стреля два пъти, двойната стъпка на смъртта.

Стрелецът се удари в отсрещната стена на тясното дере и се свлече върху пясъка.

Проснат на земята, Зак продължи да държи пистолета си насочен към мястото, където трябваше да е главата на мъжа.

— Джил, Зак е — извика той. — Стой на място, докато не ти кажа.

Не чу друг отговор, освен екота на изстрелите в далечните планински склонове.

— Джил!

Зак не помнеше да е скачал в дерето, но се озова там, стиснал фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Ритна настрани оръжието на мъжа с маската.

Не че имаше някакво значение. Дори и сумракът в дъното на дерето не можеше да прикрие стореното от двата изстрела отблизо.

— Идвам към теб, Джил. Не стреляй по мен.

Зачака отговор.

Но чу единствено резкия звук на собственото си дишане и неспирното говорене на хората от екипа, които настояваха за информация. Измъкна и свали слушалките с микрофона от главата си и ги остави да висят на врата му, докато крачеше в мрака към завоя в долчинката.

Когато забеляза Джил, просната по лице върху пясъка, падна на колене до нея. Помъчи се да успокои дишането си и постави два пръста върху вената на шията й, докато се молеше наум, както някога, когато бе пял в църковния хор.

Само да си жива.

Само да си жива!

Собственото му сърце биеше прекалено силно и той не можеше да усети дали тя има пулс. Вдиша дълбоко и после се постара да издиша бавно.

Усети пулса й под пръстите си в същия миг, в който тя изстена.

— Жива е — дрезгаво каза той, докато наместваше отново микрофона и слушалките си. — Сега замълчете, докато разбера колко лошо е ранена.

Фароу изръмжа някаква заповед, която накара всички да млъкнат.

— Джил — нежно я повика Зак. После по-силно. — Джил!

Замъглените й очи се отвориха, много наситенозелени на светлината на фенерчето. Тя дишаше накъсано като човек, чийто дъх е секнал изведнъж.

— Нали ти каза… каза да млъкна.

— Говорех на тях, а не на теб. — Той целуна изпотената й, изцапана с пясък страна. — Къде те боли?

Тя се търкулна настрани, изохка силно, когато болката прониза дясната й ръка, седна и каза:

— Почти навсякъде, но май всичко си е на мястото. Ти добре ли си?

Той я взе в прегръдките си.

— Вече съм добре.