Елизабет Лоуел
Цената на измамата (50)

50.

Таос

Шестнайсети септември, 1:12 ч.

Когато Зак изчезна през портата, Джил падна на колене до Гарлънд Фрост. Искаше да извика след Зак да бъде внимателен, но беше прекалено късно. Него го нямаше и единственото, което можеше да стори, бе да помогне на Фрост.

Дори и без светлината от уличните лампи или от верандата се виждаше, че кръвта тече от рана малко над и леко встрани от катарамата на колана му и попива в ръчно тъканото килимче, което освежаваше плочите на пода.

Прекалено много кръв.

Тя грабна безжичния телефон от масичката в коридора, набра 911 и подпря слушалката между ухото и рамото си. Още преди да дочака сигнал, започна да разтваря ризата на Фрост, за да прецени сериозността на раната. Едва забелязваше горящата кола, миризмата на пластмаса, парафин, дървени плоскости и суров бензин. Беше напълно съсредоточена върху Фрост.

От телефона се чу спокоен мъжки глас.

— Таос, 911. От какъв характер е спешният случай?

— Имаше стрелба, един човек е ранен и една кола е в пламъци — каза Джил. — Домът на Гарлънд Фрост в Таос. Трябва ни линейка, и то веднага. Също и пожарна кола. Един приятел преследва стрелеца. И двамата са въоръжени. Не знам точния адрес.

— Преди малко получихме сигнал за тревога от компанията, инсталирала охранителната система на Гарлънд Фрост. Полицията е на път. Име и възраст на пострадалия?

— Гарлънд Фрост, над седемдесетте.

— Вашето име, моля.

— Само елате — рязко отвърна Джил. — По-късно ще попълня формулярите ви.

Без да затваря, тя остави телефона настрана и се съсредоточи върху Фрост. Очите му бяха отворени и блестяха с отражението на пламъците. Устните му бяха стиснати от болка.

— Гарлънд — високо го повика тя, докато разкъсваше ризата му. — Чуваш ли ме?

Главата му помръдна и очите му се спряха на нея за няколко секунди. Устата му се отвори, но оттам излезе само стенание. Очите му се затвориха и тялото му се отпусна.

Само един поглед бе достатъчен на Джил, за да прецени, че раната се нуждае от по-професионална помощ от нейната. Единственото, което й оставаше, бе да се погрижи Фрост да не изпадне в шок.

— Гарлънд — каза тя спокойно и с ясен глас. — Трябва да ми помогнеш. Не губи съзнание. Погледни ме.

Погали бузата му. Той не отговори и тя го ощипа по-сериозно. Очите му се отвориха и се вторачиха в нейните.

— Боли ли те някъде другаде, освен отстрани? — попита тя.

Главата му се завъртя на една страна, а после на другата в бавно отрицание.

Тя изпита облекчение. Гръбначният стълб не е засегнат. Слава богу.

— За… застреля ме — каза той.

— Знам. Вече идва помощ.

В далечината се чу вой на сирени. Силно се надяваше те да са на път за дома на Фрост.

Едно силно избухване на пламъци през задния прозорец на колата привлече вниманието й. Ако резервоарът избухнеше, Фрост със сигурност щеше да пострада.

— Гарлънд, трябва да те изтегля по-навътре. Ще боли. Съжалявам. Нямам друг избор.

Влезе покрай него в къщата, вдигна другия край на индианското килимче и започна да го тегли, докато килимчето не поддаде и не тръгна с бавно приплъзване към вътрешността на къщата, по-далеч от вратата.

Бавно — повтаряше си тя наум. — Недей да утежняваш допълнително раната. Бензиновите резервоари избухват само във филмите.

Глупости. Избухват винаги, когато има подходящи условия за това.

А само бензиновият резервоар си знаеше кога са настъпили те.

Фрост може и да бе прехвърлил седемдесетте, но съвсем не бе крехък или сух. Тежестта му върху килима бе солидна. Джил запъна босите си ходила на плочите и бавно потегли назад. Телефонът се придвижи заедно с Фрост. Мина й през ума дали кръвта, която капе отгоре му, няма да причини някое късо съединение вътре в него.

Стори й се, че това й отне цяла вечност, но само след няколко секунди вече бе издърпала Фрост на безопасно място в коридора. Хукна към входната врата и я затвори плътно. После отново се надвеси над Фрост. Той ту идваше в съзнание, ту отново го губеше.

— Остани с мен, Гарлънд — заповяда му тя и грабна телефона. — Остани с мен!

Без да обръща внимание на кръвта, тя сложи телефонната слушалка между ухото и рамото си и се опита да напипа пулса на Фрост. Още се усещаше.

Той простена слабо.

— Казвам се Джилиън Брек — каза тя в слушалката. — Пациентът непрекъснато губи съзнание.

Докато говореше, тя се изправи и отиде в малката и старомодно обзаведена всекидневна. Грабна две големи възглавници от дивана, както и декоративната индианска покривка на кушетката.

— Останете на линия — помоли диспечерът в слушалката. — Хората от медицинската служба са на път.

Докато се връщаше обратно при Фрост, Джил чу как операторът изпраща допълнителни подкрепления и предава съобщенията по радиото, предупреждавайки полицаите, че единият от обитателите на къщата е въоръжен.

— Госпожо, кажете на приятеля си да остави оръжието — нареди диспечерът.

— Нямам контакт с него, а и той не би оставил оръжието си, защото някой стреля по него. Този някой явно използва заглушител, защото аз чух изстрели само от един пистолет.

— Полицейската кола ще бъде при вас след минута — обясни диспечерът. — Опишете ми кой е добрият в престрелката.

— С боси крака и без риза — отвърна Джил, докато повдигаше краката на Гарлънд върху възглавниците и го завиваше с вълнената покривка. — Носи джинси. Казва се Зак Балфур. Над метър и осемдесет, тъмна коса, с тяло като на родео ездач. — Приложи натиск върху раната, доколкото се осмели, с надеждата да забави кървенето. — Нямам представа как изглежда другият.

Джил чу гласа на Зак да я вика.

— В коридора съм — викна тя в отговор, като закри слушалката. — Полицията е на път. Искат да оставиш оръжието.

Входната врата много бързо се отвори и затвори.

— Най-добре да го оставя — с възмущение каза Зак. — Свършиха ми патроните. Старата бракма на Фрост произвежда много шум, но носи малко патрони.

— Приятелят ми вече не е въоръжен — отчетливо произнесе Джил в слушалката. — Разбрахте ли ме? Не е въоръжен.

— Ясно. Ще предам на полицаите.

Воят на сирените беше съвсем близък.

Когато Джил вдигна очи, видя Зак на фона на дългите и тесни прозорчета на входната врата, през които проникваше заревото от танцуващите пламъци.

— Мислиш ли, че резервоарът ще избухне? — попита тя.

— Зависи колко ще се забави пожарната кола. Как е Фрост?

— Жив е.

Зак не попита повече. Напрежението в гласа й казваше повече от думите.

— Кога ще пристигне линейката? — попита Джил по телефона. — Пациентът е в шок. Нямаме много време.

— Вие лекар ли сте? — попита диспечерът.

— Професионален речен водач съм. Обучавана съм да давам първа помощ.

— Кажете им да изпратят пожарната кола на предната врата — обади се Зак достатъчно високо, за да го чуят от другата страна на линията. — Резервоарът за бензин може да избухне всеки момент. Откъм северната страна има по-малка врата към двора. Тя ще е безопасна, в случай на експлозия. Изпратете медицинските лица там.

— Ясно — потвърди диспечерът. — Врата откъм северната страна. Пожарната кола е на по-малко от километър от вас. Полицаите и медицинските лица ще използват северния вход.

— За последно видях стрелеца да бяга в южна посока — каза Зак. — Стори ми се, че чух запалване на кола, но не съм сигурен. Не видях никакви светлини или фарове.

— Ясно — обади се диспечерът. — Ще информирам полицаите.

Зак остави пистолета на масичката в коридора и погледна Джил.

— Ще ида да отворя вратата от северната страна. Връщам се след минутка.

— Донеси още одеяла. Какво стана с нападателя?

— Почти съм сигурен, че го раних, но все пак избяга. Няма го.

А после и Зак изчезна, хукна бос през къщата, без да вдига никакъв шум.