Елизабет Лоуел
Цената на измамата (82)

82.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:26 ч.

— Влизам вътре — каза Джил на Мери. — Ще ти се обадя, щом видя парите.

— Бъди внимателна. Ако това не върши работа, развихри се както си знаеш.

Джил почти успя да се усмихне. Някой ден би искала да се запознае с Мери.

— Ти също.

Затвори телефона и го метна отзад при алуминиевите куфарчета. Чу се трополене и дрънчене при падането.

Надявам се да ти писнат ушите, който и където и да си.

Взе джобния си компютър и го пъхна в един от големите джобове на туристическите си панталони. Чантичката портмоне висеше на кръста й. Отвори горния цип, намести пистолета така, че да го стигне с едно посягане, и провери предпазителя.

Да се развихря.

Очаква ме най-страшният бързей.

Мисълта за гребане с пистолет в ръка бе ужасяваща.

Едва ли е по-зле от първото ми самостоятелно спускане по скалистите бързеи.

Нали така?

Джил слезе от колата и огледа бунгалата, подредени край прашния басейн. Всички изглеждаха занемарени и запустели.

Изглежда, бизнесът с човешка плът не върви особено.

Отвъд редиците с бунгала, на около километър по изровения път, имаше няколко изоставени хамбара и други стопански постройки, които мълчаливо свидетелстваха, че някога това място наистина е било работещо ранчо, а не ранчо за работещи момичета. Далечните постройки бяха доста по-овехтели и обрулени от вятъра и слънцето, отколкото бунгалата, където сексът се е продавал на час и с определена тарифа.

Вратата на четвъртото бунгало се отвори с трясък, който не се дължеше само на силата на вятъра. Вътре проблясваше синкава светлина. Някой гледаше телевизия.

Да не би да си се отегчил от чакане? — помисли си тя с мрачно задоволство. — Толкова по-зле за теб. Омръзна ми да съм кукла на конци.

Освен това не бе сигурна колко време ще е нужно на хората на „Сейнт Килда“ да обградят ранчото. Искаше да им даде възможно най-много време.

Бавно, като човек, който разполага с цялото време на света, Джил се протегна и отпусна мускулите си, които бяха вкочанени от дългото седене в колата. Протягането й се отрази толкова добре, че го повтори, задържа позата и потрети, като вдишваше топлия вечерен въздух и се опитваше да се отърве от лепкавите пипала на страха.

Струваше й се, че усеща нетърпението, което се излъчваше от четвъртото бунгало.

Ще се наложи да почакаш, негоднико — помисли си тя. — Аз чаках дълго.

Постара се да пренебрегне първичното безпокойство, което сякаш се спускаше по гръбнака й от врата до бедрата, и натисна бутона на дистанционното за колата. Задната врата на кадилака се вдигна. Измъкна един от куфарите и отново заключи колата, като остави двата други куфара вътре. Нямаше намерение да мъкне и трите, бе й нужна свободна ръка за пистолета.

Отворената врата на четвъртото бунгало отново се затръшна от вятъра. Въпреки че нервите й бяха опънати до скъсване, Джил дори не трепна от звука. Трополенето на вятъра из стари постройки й бе познато като детски спомен.

Без да бърза, но и без да се бави, тя тръгна към отворената врата.

И много й се искаше да е някъде другаде.

Където и да било.

Зак, много се надявам, че си наблизо. Това не е река, която мога да прекося сама.