Елизабет Лоуел
Цената на измамата (88)

88.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:40 ч.

Болката бе като живо и подивяло зверче, вкопчило се в нея.

Тя я прие и продължи да тича, дългите й крака я носеха бързо и диво, също като болката.

Кръвта, стичаща се по дясната й ръка, бе направила дръжката на куфарчето едновременно лепкава и хлъзгава. Смени ръцете си. Замисли се за пистолета в чантичката на кръста си.

Не сега.

По-късно.

Ако отново се озова в капан.

Първото нещо, на което я бе научила пралеля й, бе да не си хаби патроните по цел, която не може да улучи. Както тичаше с всички сили, а дясната й ръка бе окървавена от дълбоко срязване, щеше да е късметлийка, ако не улучи сама себе си.

Не бива да гледам през рамо.

Той или е зад мен, или не е.

Един изстрел рикошира в голям камък наблизо. Тя се дръпна от отскочилите парченца скала.

Зад мен е.

Продължи да бяга, като завиваше напосоки на всеки няколко крачки, като заек, подгонен от койот. Болката бе като камшик, принуждаващ тялото й да поддържа спринта, който бе най-добрият й шанс за оцеляване.

Бе се надявала, че другите изстрели, които бе чула, са били от екипа на „Сейнт Килда“, чиито хора са повалили мъжа с маската. Бе се надявала, но всъщност не вярваше особено в това. Макар да й се струваше, че тича цяла вечност, знаеше, че са минали само няколко минути. Най-много три. Вероятно само две.

Хората на „Сейнт Килда“ нямаха време да пристигнат.

Сама си.

Продължавай да бягаш.

Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, в гърдите й пареше при всяко вдишване, но не намали скоростта на спринта си. Бе се съсредоточила върху забулената в сумрака пустиня пред нея и високите до раменете й сухи храсталаци.

Релефът на местността й подсказваше, че наблизо има долчинка. Не знаеше къде и колко е далеч.

Знаеше само, че тази долчинка е единственият й шанс за оцеляване.