Елизабет Лоуел
Цената на измамата (47)

47.

Таос

Петнайсети септември, 23:07 ч.

Гарлънд Фрост седеше, заобиколен от картини, и мислеше за колекцията. Пълният каталог с творбите на Дънстан лежеше отворен на бюрото. Снимките не бяха най-добрият начин за сравняване на картини, но само с това разполагаше, освен със собствените си две платна.

Колкото повече гледаше неподписаните платна и пълния каталог, и своите две картини на Дънстан, толкова повече нарастваше увереността му, че картините на Джил Брек са дело на Дънстан. Въпреки женските фигури, въпреки картината „Индиански извори“ с нейната странно изглеждаща днес бензиностанция, въпреки липсата на подпис.

Картините просто трябваше или да са на Дънстан, или да са рисувани от толкова гениален фалшификатор, че вече да няма същинска разлика между фалшификацията и изкуството.

Истинският подпис на един творец бе в работата му с четката, в енергията, подбора на цветове, усещането за пространството или липсата му, чувството за покой или липсата му, в хилядите дребни художествени детайли, чието съчетание правеше уникални платната на Дънстан.

Тези бяха нарисувани от Томас Дънстан.

Фрост трябваше само да го докаже.

Вълнението наелектризираше цялото му тяло и го зареждаше с енергия, която си мислеше, че с годините е изгубил. Но всичко това се спотайваше у него, очаквайки само нещо, заслужаващо интереса му, да се появи в живота му, загубил своя живец.

Искаше му се да събуди Зак и да го прегърне. Но той едва ли щеше да се зарадва да бъде прекъснат.

Фрост се усмихна и отново се зае с онова, което бе правил многократно през последните няколко часа. Вдигаше всяко платно поред и го оглеждаше внимателно отпред, отзад и отстрани. Пропускаше нещо важно. Знаеше го.

Просто не можеше да разбере какво.

С въздишка на нетърпение той отвори лаптопа, който използваше за проучванията си. Отново прегледа набързо всички бележки, които бе намерил за Дънстан, стари снимки на творбите му и всички високопарни думи, с които се описваше неописуемото.

— Идиоти и глупаци — измърмори той. — Особено Лий Дънстан. Този човек разбира от изкуство, колкото и магарето — от музика.

Гарлънд разсеяно прокарваше пръсти по ръба на „Индиански извори“, замислен за Дънстан и изкуството, за живота и непознаваемото. Когато осъзна, че пръстите му постоянно се връщат към едно и също място на летвичката за опъване на платното, той спря, после повтори лекото движение, този път напълно съзнателно.

Определено структурата беше по-различна.

Обърна платното с главата надолу, за да погледне какво е напипал. Това, което бе привлякло пръстите му, можеше да е просто допълнително удебеление на боята, но не можеше да е сигурен на тази светлина. Занесе платното до бюрото си, насочи силната лампа и намръщено се загледа в долния край на платното, който бе загърнат върху летвичката — част от картината, която нямаше да се вижда, след като се сложи в рамка.

После включи черната светлина и изключи лампата на бюрото. Остана за минута загледан в резултата, после се зае да преглежда долния ръб на всяка от картините с черната светлина.

Едва преполовил огледа, вече се усмихваше широко. Когато приключи, се смееше с чистата радост на човек, открил нещо ново и прекрасно в етап от живота си, когато всичко му се струва старо и безинтересно.

— Зак, момчето ми, на сутринта ще ме разцелуваш и по четирите бузи, и при това ще ми благодариш.

Все така широко ухилен, Фрост се зае да подкрепи истината с малко проучване в интернет.