Елизабет Лоуел
Цената на измамата (15)

15.

Хотел „Еврика“

Четиринайсети септември, 0:17 ч.

Зак Балфур почука отсечено на вратата на стая четиристотин трийсет и пет. После отстъпи назад, за да може да бъде видян ясно през шпионката. Не че вдъхваше особена увереност с четиридневната си брада, но изобщо не се вълнуваше от това. Трябваше вече да е във ваканция, а не да пази от въображаеми куршуми поредната кукличка.

— Кой е? — попита жената.

Гласът бе нисък, леко дрезгав и без никакво предвзето задъхване.

Поне не звучи като подгонен заек, каза си той. И това е нещо.

— Зак Балфур от „Сейнт Килда Консултинг“.

— Пъхнете служебната си карта под вратата.

Не беше молба.

Тъмните му вежди се повдигнаха, но Зак все пак изрови картата си и я пъхна, доколкото можа, под хотелската врата. След секунди резето изтрака, веригата издрънча и вратата се отвори.

— Влезте — обади се Джил.

Зак не изчака втора покана. Влезе в стаята и огледа Джил, докато тя затваряше, заключваше и отново поставяше веригата на вратата.

Стаята бе каквато бе очаквал. До отсрещната стена имаше двойно легло с омачкани завивки и чантичка за кръста, натъпкана като наденичка. Малък диван с износени пружини, който вероятно се разгъваше като допълнително легло, бе разположен срещу телевизора. Не беше нито чисто, нито особено мръсно, стаята бе просто място, където да си оставиш багажа между посещенията си в казиното.

Джилиън Брек съвсем не бе това, което очакваше. Беше с джинси, черна тениска с нарисуван череп и надписи и охлузени кожени сандали. Ноктите й не бяха лакирани, нямаше почти никакъв грим, кестенявата й коса бе подстригана съвсем небрежно, имаше хубави гърди, стегнато дупе и тялото й бе едновременно много спортно, но и безкрайно женствено.

Очите й бяха светлозелени, уверени и ясни.

При това са естествено зелени, а не благодарение на контактни лещи, като на ужасната Диди.

Зак постепенно започна да изпитва малко по-топли чувства към „Сейнт Килда Консултинг“. Протегна ръка и каза:

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Брек.

— Джил.

Ръкостискането й бе кратко, изненадващо силно, с леко загрубели пръсти, което бе резултат от гребането по буйните води на реките.

— Аз съм Зак. Някакви други неприятности, след като се обади на „Сейнт Килда“?

Тя примигна.

— Е, това беше доста безцеремонно.

— Пести време.

Тя наклони леко глава и огледа от горе надолу високия и строен мъж, който стоеше пред нея. На реката бе работила с достатъчно мъже, за да не подценява сега силата на дългокракото му тяло и широките му рамене, нито проницателния поглед на очите му с цвят на уиски. Наболата му черна брада не успяваше да смекчи изсечените черти на лицето му. Косата му бе също толкова черна, а и прекалено твърда, за да бъде прилежно сресана, както и прекалено чиста, за да се изтълкува дължината й до ръба на яката като премерен жест на пренебрежение спрямо цивилизования свят. Дрехите му изглеждаха така, сякаш е спал с тях след изморителен целодневен преход. Или по-скоро няколкодневен.

— Не си такъв, какъвто очаквах — отбеляза тя.

— Не нося смокинг, пистолет и мартини — разклатено, а не разбъркано^[1] — така ли?

Смехът й бе истински като цвета на очите й.

— Извинявай, всичко е съвсем ново за мен.

— Няма защо да се чувстваш неловко. Много малко хора са свикнали със смъртните заплахи.

Смехът й замря. Строги и бледи линии се очертаха около устните, които само преди малко бяха меки и тъмнорозови.

Добър подход — въздъхна мислено Зак. — Да превърнеш клиента в кълбо от нерви само с няколко лошо подбрани думи.

Диди изобщо не би забелязала.

Може би именно затова прекарваше толкова време в работа с разузнавателни данни, а не с клиенти.

— Обноските ми имат нужда от малко практика — каза той. — Да започнем отначало. Здравей, аз съм Зак. Джо Фароу искаше да дойде лично, но съпругата му ражда, докато си говорим.

— Наистина ли? — ухили се Джил. — Предполагам, че Лейн е толкова развълнуван, че направо подскача на място. Много момчета на неговата възраст не биха реагирали така, но той наистина очаква с нетърпение малкото човече в семейството.

Усмивката на Зак я изненада толкова, колкото и изтърканите му кожени ботуши, мръсните джинси и чистите му ръце.

— Надявам се, че ще си има брат.

Джил повдигна едната от тъмните си вежди.

— Не харесваш ли жени?

— Имам четири сестри, всичките — по-големи от мен с поне осем години. Баща ми загина при злополука в състезание с коли, когато бях на дванайсет. Нямах търпение най-сетне да заживея в свободна от естроген зона.

Тя леко се усмихна.

— Аз бях отгледана от много корави жени в свободна от тестостерон зона.

— Сигурно ще е интересно.

— Кое?

— Следващите няколко дни.

Усмивката й посърна.

— И така може да се каже.

— Както вече казах, обноските ми не са от най-изисканите. Затова защо ти не говориш? Разкажи ми всичко, което доведе до моето почукване на вратата на хотелската ти стая.

— Всичко?

— Ако е свързано с причината да нарежат на парчета малкия ти джип, да. Можеш да ми спестиш оплакванията си от гаджето, преспиванията у приятелки, историите за тежки раждания, както и предпочитанията си за санитарни принадлежности за месечния ти цикъл.

Джил остана загледана в него за известно време.

— Уха. Явно си бил сериозен, така ли? За свободната от естроген зона.

— Бих бил щастлив никога повече да не слушам спорове на тема дали тампоните или превръзките са по-добри. Можеш да ми спестиш и съревнованията чий предменструален синдром е по-тежък.

— В замяна ти няма да зяпаш безочливо големите гърди, няма да въздишаш подир стегнати дупета и да ми хленчиш, че не получаваш нито едното, нито другото. Става ли?

Зак се усмихна лениво, после се засмя. Тази жена определено не бе Диди.

— Става. Сега ми кажи защо се обади на „Сейнт Килда Консултинг“, вместо на полицията.

— Вярвам на Джо Фароу.

— А на полицаите не вярваш ли?

Тя сви рамене.

— Да кажем просто, че не съм особено впечатлена от шерифа на окръг Кениън, Аризона. А и той никак не е впечатлен от мен.

— Някаква специална причина?

Джил си пое дълбоко дъх и разказа на Зак за пралеля си, картините, писмото от галерията, пожара, упорития шериф и за търговеца на художествени произведения Бланчърд от Източен Тексас.

Зак може и да изглеждаше грубоват, но слушаше с внимание и проницателност, които й напомняха за Джо Фароу. Задаваше й въпроси, а тя отговаряше с малкото информация, която имаше, той продължаваше да пита и тя все повече се ядосваше, че й липсват основни познания за живота на роднините й.

— Е, няма защо да се чувстваш неловко — каза той. — Повечето хора едва помнят рождените дати на родителите си, какво остава за тези на бабите си или техните сестри. Аз самият помня само рождените дни на сестрите си. А колкото до ордата от племенници, няма начин. Не се тревожи. „Сейнт Килда“ бързо ще попълни празнините за семейството ти. Започваме веднага.

Зак измъкна сателитния си телефон, включи го на високоговорител и натисна бутона за бързо избиране.

— Отдел „Проучвания“ — обади се женски глас.

— Обажда се Зак Балфур. Трябва ми проверка на търговец на художествени произведения на име Бланчърд, мъжки пол, може би работи в Източен Тексас, а може би — не. Снимка би била от изключително значение. Знам, че вероятно няма да намерите нищо, но може и да ви излезе късметът.

— Здрасти, Зак. Аз съм Шона Синг. Стийл ми каза да те сложа начело в списъка си тази вечер. Но няма гаранции за утре.

Зак подсвирна тихичко.

— Ще съм ти благодарен за всяка секунда от времето, което можеш да ми отделиш. Много обичам да работя с най-добрите. Ако знаех, че си се върнала от отпуск по майчинство, щях лично да те потърся.

— Запомни го за по-късно, когато ми се нахвърлиш, задето не съм получила нещо от нищо. Знаеш колко безсмислено е проучване въз основа само на едно име.

Зак изсумтя.

Джил заглуши смеха си. Никога не бе виждала Шона, но вече я харесваше.

— Нямаш ли нещо по-смислено от Бланчърд, с което да се заема? — продължи жената.

— Модести Брек — отвърна Зак. — Пише се както се чува. Дата на раждане: 1922 година, юни, двайсет и втори, двайсет и четвърти или може би двайсет и пети. Местожителство: ранчото Брек в околностите на Блесинг, Аризона. Шериф Нед Пърсел, окръг Кениън, Аризона. Джъстин, моминско име Брек, дата на раждане…

Разкъсвана между любопитството и леко неудобство, Джил само слушаше, докато Зак поръчваше пълно проучване на семейството й. Искаше й се да попита дали наистина е нужно да се ровят в живота на мъртвите, но не го направи. Беше потърсила помощ и я бе получила.

Сега трябваше или да я приеме, или да си тръгне и да се оправя сама.

Спомни си за смъртната заплаха, за разрязаните седалки на джипа и за разкъсаното платно, което бе натъпкала в чантичката си заедно със сателитния си телефон, и перспективата да остане сама никак не й се понрави.

Жестокостта на природата бе едно, човешката жестокост — съвсем друго нещо.

— После провери Форд Хилхаус, „Изкуството на Запада от миналото“, Парк Сити, Юта — продължаваше Зак. Знаеше доста за западното изкуство, но твърде отдавна се бе откъснал от тези среди, за да приеме за даденост каквото и да било. — Рамзи Уърдингтън, „Изящни изкуства на Запада“, Сноубърд, Юта. Щом разбера нещо повече, и ти ще научиш повече.

Зак отговори на няколко въпроса, прекъсна връзката, забеляза, че в батерията му няма почти никакъв заряд, и въздъхна. Съмняваше се, че в някое от малките западни градчета ще се намери каквото му трябва за модерния му сателитен телефон. Щеше да го включи да се зарежда през нощта и да се надява всичко да е както трябва.

Погледна часовника си.

— Имаш избор — да спим тук или да идем да вземем картините.

— Никой, освен пралеля ми, не знае, че използвам старата дървена къща, така че картините са на сигурно място. Получавам пощата си в пощенска кутия в Блесинг.

Тъй като от „Сейнт Килда“ не бяха споменали нищо за дървената къща, а и не беше изгоряла, Зак реши, че картините могат да изкарат нощта там.

Освен това му бяха наредили да охранява Джил Брек, а не някакви си картини.

— Аз ще спя на разтегателния диван — каза той, загледан в стария диван пред телевизора.

— Ами колата ми?

— Служител на „Сейнт Килда“ ще се погрижи. Както ще се погрижат и за стария „Шевел“, който тъкмо теглех на буксир към дома си, когато ми се обадиха.

Джил отвори уста, но бързо я затвори.

— Просто така ли? Ще се погрижат за колата ми?

— Това проблем ли е?

— Не съм свикнала други хора да вършат разни неща вместо мен.

Той се усмихна леко.

— Свиквай. Именно в това са най-добри в „Сейнт Килда“.